Накрая той промърмори няколко думи на арабски и върна слушалката върху вилката.
— Извинете, Джихан — каза Ал Сидики на същия език, — но се опасявам, че това не може да чака.
— Някакъв проблем ли има?
— Нищо извън обичайното. — Той подпря замислено брадичка на сплетените си пръсти и за момент я изгледа сериозно. — Има нещо, което искам да обсъдя с вас — каза най-накрая. — То е едновременно от личен и професионален характер. Надявам се, че ще ми позволите да говоря свободно.
— Има ли нещо, което не е наред?
— Вие ми кажете, Джихан.
Младата жена изпита пареща болка в тила.
— Не ви разбирам — каза тя спокойно.
— Може ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се.
— Щастлива ли сте в Линц?
Джихан се намръщи.
— Защо ме питате подобно нещо?
— Защото невинаги изглеждате ужасно щастлива. — Малката му сурова уста се изви в нещо като усмивка. — Вие ми правите впечатление на много сериозен човек, Джихан.
— Такава съм.
— А почтена? — попита той. — Смятате ли, че сте почтен човек?
— Да, и то много.
— И никога не бихте нарушили конфиденциалната информация за нашите клиенти?
— Не, разбира се.
— И не бихте обсъждали нашите дела с никого извън банката?
— Никога.
— А с член на вашето семейство?
— Не.
— Дори не и с приятел?
Тя поклати отрицателно глава.
— Сигурна ли сте, Джихан?
— Да, господин Ал Сидики.
Той погледна към телевизора. Както обикновено, той бе включен на канала на „Ал Джазира“. Звукът бе изключен.
— А какво ще кажете за лоялността? — попита Ал Сидики. — Смятате ли, че сте лоялен човек?
— Да, и то много.
— Към какво сте лоялна?
— Никога не съм мислила за това.
— Помислете за това сега, моля ви. — Ал Сидики погледна към екрана на компютъра си, сякаш за да ѝ даде минутка да остане насаме със себе си.
— Предполагам, че съм лоялна към себе си — каза тя.
— Интересен отговор. — Тъмните му очи се преместиха от компютърния екран върху лицето ѝ. — По какъв начин сте лоялна към себе си?
— Старая се да живея според определени принципи.
— Например?
— Никога не бих се опитала умишлено да навредя на някого.
— Дори и той да ви нарани?
— Да — отвърна Джихан. — Дори и той да ме нарани.
— А как ще постъпите, ако заподозрете, че някой е извършил нещо нередно? Тогава ще се опитате ли да го нараните?
Въпреки всичко тя успя да се усмихне.
— От лична или професионална гледна точка искате да го обсъдим? — попита Джихан.
Въпросът ѝ сякаш го извади от равновесие. Погледът му пробяга по безмълвния телевизионен екран.
— А какво ще кажете за вашата страна? — попита той. — Лоялна ли сте към вашата страна?
— Аз много държа на Германия — отговори младата жена.
— Вие имате германски паспорт и говорите немски език като роден, Джихан, но не сте германка. Вие сте сирийка. — Ал Сидики замълча, после добави: — Като мен.
— Затова ли ме наехте?
— Наех ви — отговори той натъртено, — защото имах нужда от някого с вашите езикови умения, който да ми помага да работя тук, в Австрия. Вие доказахте, че сте много ценна за мен, Джихан, ето защо смятам да създам нова длъжност за вас.
— Каква е длъжността?
— Ще работите директно за мен.
— В качеството на каква?
— В качеството на каквото ми потрябва.
— Аз не съм секретарка, господин Ал Сидики.
— Нито пък аз ще ви третирам като такава. Вие ще ми помагате да управлявам инвестиционните портфейли на моите клиенти. — Той се взря в нея за миг, сякаш се опитваше да прочете мислите ѝ. — Това представлява ли интерес за вас?