— Точно там — каза тя. — Вие сте късметлия, господин Ал Сидики. Тази сутрин линиите не са твърде натоварени.
Беше невъзможно да се каже дали Уалид ал Сидики считаше, че му е провървяло, защото изразът на лицето му, докато пресичаше блестящата от неоновите лампи и електронните табла с разписанието на полетите зала, бе на човек, когото занимават по-важни неща. Следван от телохранителите си, той представи паспорта и бордната си карта на граничния полицай за една последна проверка и след това се присъедини към най-късата от трите опашки. Пътник с опит, Ал Сидики съблече спокойно връхната си дреха и извади електронните устройства и шишета с течности от куфарчето си и ръчния багаж. Бос и по риза, той гледаше как транспортната лента засмука неговите вещи в търбуха на скенера. След това, когато бе поканен, Уалид влезе в проходния металдетектор и уморено вдигна ръце, сякаш се предаваше след продължителна обсада.
След като бе установено, че не носи нищо забранено или дори малко опасно, той бе поканен да заеме мястото си в края на транспортната лента. Пред него чакаше американско семейство — млади и на вид проспериращи хора. Когато пластмасовите контейнери стигнаха до края на транспортната лента, те бързо грабнаха личните си вещи и бързо се отправиха към голямата зала. Уалид ал Сидики се намръщи високомерно и пристъпи напред. Той разсеяно потупа предницата на ризата си, после погледна надолу към неподвижната транспортна лента и зачака.
В продължение на тридесет дълги секунди трима служители по сигурността гледаха намръщено екрана на скенера, сякаш се бояха, че на чакащия пътник не му остава да живее дълго. Най-накрая единият от тях се отдели от екрана и с пластмасовия контейнер в ръка, отиде до мястото, където стоеше Уалид. На табелката, закачена на горния джоб на служителя, пишеше Чарлс Дейвис. Истинското му име обаче бе Найджъл Уитком.
— Това вашите вещи ли са? — попита Уитком.
— Да — отговори рязко Ал Сидики.
— Трябва да извършим допълнителна проверка. Тя ще отнеме само минута — добави сърдечно Найджъл — и после ще продължите пътя си.
— Може ли да получа сакото си?
— Съжалявам — отвърна Уитком, като поклати отрицателно глава. — Има ли някакъв проблем?
— Не — отговори Уалид, като се усмихна пресилено. — Няма никакъв проблем.
Найджъл покани банкера и телохранителите му да седнат в чакалнята. След това отнесе пластмасовия контейнер зад една преграда и го сложи на масата за проверка до куфарчето и ръчния багаж на Ал Сидики. Малкият кожен тефтер беше точно там, където Джихан Наваз бе казала, че ще бъде — в левия вътрешен джоб на сакото му. Уитком бързо го подаде на една млада агентка от МИ-6, на име Клариса, която го занесе до една близка врата, която се отвори, щом тя се приближи. От другата страна на вратата имаше малка стая с голи бели стени, заета от двама мъже. Единият от тях беше нейният генерален директор. Другият имаше блестящи зелени очи и прошарени слепоочия и за неговите подвизи агентката бе чела по вестниците. Нещо я подтикна да подаде тефтера не на своя генерален директор, а на мъжа със зелените очи. Като го взе безмълвно, той го отвори на първата страница и го постави под обектива на фотоапарат за заснемане на документи с висока резолюция. После мъжът долепи око до визьора и щракна първата снимка.
— Отгърни страницата! — каза той тихо, а когато генералният директор на МИ-6 я отгърна, направи още една снимка.
— Отново, Греъм.
Щрак.
— Следващата.
Щрак.
— По-бързо, Греъм.
Щрак.
— Отново.
Щрак.
47.
Линц, Австрия
Текстовото съобщение се появи на мобилния телефон на Джихан в десет и половина австрийско време: Свободна съм за обяд. Какво ще кажеш за „Франческо“? Темата на есемеса беше безобидна. Изборът на ресторанта обаче не беше. Това беше предварително уговорен сигнал. В продължение на няколко секунди Джихан имаше чувството, че не може да си поеме дъх, струваше ѝ се, че Хама е сграбчила сърцето ѝ. Направи няколко опита, преди да успее да напише отговор от три думи: Сигурна ли си? Отговорът се върна със скоростта на пушечен изстрел: Абсолютно! Не мога да чакам.
С трепереща ръка Джихан остави мобилния телефон на бюрото си и след това вдигна слушалката на служебния си телефон. Няколко номера бяха запаметени на бутоните за бързо набиране, сред които бе и този, на който бе написано „г-н Ал Сидики, мобилен“. Тя изрепетира за последен път написаните ѝ изречения. После посегна и натисна бутона. Позвъняването ѝ не получи отговор, от което Джихан почувства моментно облекчение. Тя затвори, без да остави съобщение. Пое си отново дъх и набра повторно номера.