Първото позвъняване на Джихан до Уалид ал Сидики не получи отговор, защото в този момент мобилният му телефон все още бе в ръцете на служителя по сигурността на летище „Хийтроу“ Чарлс Дейвис, иначе известен като Найджъл Уитком. По време на второто позвъняване телефонът вече бе върнат на Уалид, но той бе твърде зает да отговори, защото проверяваше дали коженият му тефтер все още е в левия вътрешен джоб на сакото му — там беше. Третото позвъняване го завари в безмитната зона на терминала и в лошо настроение. Той отговори почти със сумтене.
— Господин Ал Сидики! — възкликна Джихан, сякаш за нея бе удоволствие да чуе гласа му. — Много се радвам, че успях да се свържа с вас, преди да се качите на самолета. Опасявам се, че имаме малък проблем на Каймановите острови. Може ли да ми отделите малко време?
Проблемът, каза тя, били нотариално заверените писма за регистрацията на компания, наречена „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ от Люксембург.
— Какво за тях? — попита Ал Сидики.
— Те са изчезнали.
— Какви ги говорите?
— Преди малко получих телефонно обаждане от Денис Кейхил от банка „Трейд Уиндс“ в Джорджтаун.
— Името ми е познато.
— Господин Кейхил каза, че не може да намери документите за регистрацията на фирмата.
— Случайно знам, че моят представител му е дал лично тези писма.
— Господин Кейхил не оспорва това.
— Тогава какъв е проблемът?
— Останах с впечатлението, че са били нарязани по погрешка — отвърна Джихан. — Той би искал да изпратим нов комплект.
— В какъв срок?
— Веднага.
— Защо е това бързане?
— Очевидно има нещо общо с американците. Той не навлезе в подробности.
Ал Сидики измърмори под носа си една стара сирийска ругатня за магаретата и далечните им роднини. Джихан се усмихна. Майка ѝ бе използвала същия израз в редките случаи, когато излизаше от кожата си.
— Мисля, че имам копия от тези документи в компютъра в кабинета ми — каза той след малко. — Всъщност сигурен съм в това.
— Какво искате да направя, господин Ал Сидики?
— Искам да ги изпратите на онзи идиот от банка „Трейд Уиндс“, разбира се.
— Ще бъде ли добре да ви се обадя отново по моя мобилен телефон? Може би така ще е по-лесно.
— Побързайте, Джихан. Трябва да се качвам на самолета.
„Да — помисли си тя, като затвори телефона. — Да го направим бързо.“
Младата жена отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади две неща: черна кожена папка и външен хард диск, също черен, с размери 7,5 на 12,5 см. Хард дискът бе пъхнат под папката, така че да не се вижда от монтираните на тавана охранителни камери. Джихан притисна двата предмета към гърдите си, стана от стола и тръгна по късия коридор към кабинета на Ал Сидики, като пътьом набра телефонния му номер. Той ѝ отговори в момента, в който тя се озова пред вратата.
— Готова съм — каза младата жена.
— Кодът е осем, седем, девет, четири, едно, две. Разбрахте ли?
— Да, господин Ал Сидики. Един момент, моля.
Използвайки същата ръка, с която държеше телефона, тя бързо набра правилните шест цифри и натисна бутона „Въведи“. Бравата се отключи с щракване, което се чу в другия край на линията.
— Влезте в кабинета! — каза Ал Сидики.
Джихан отвори вратата. Посрещна я среднощен мрак. Тя не направи нищо, за да го разсее.
— Вътре съм — каза младата жена.
— Включете компютъра!
Тя седна на тапицирания му с кожа директорски стол. Той бе топъл, сякаш Ал Сидики току-що бе станал от него. Тъмният монитор бе отляво, клавиатурата — на няколко сантиметра пред него, компютърът — на пода под бюрото. Джихан се наведе и безупречно извърши същата маневра, която бе упражнявала толкова много пъти в къщата край Атерзее — маневрата, която бе тренирала на тъмно, докато безименният немец крещеше, че господин Ал Сидики идва да я убие. Но той не идваше да я убие, Ал Сидики бе в другия край на телефонната линия и спокойно ѝ казваше какво да направи.
— Готова ли сте? — попита той.
— Не още, господин Ал Сидики.
Последва кратко мълчание.