— А сега, Джихан?
— Да, господин Ал Сидики.
— Виждате ли прозореца за вход?
Тя отговори утвърдително.
— Ще ви дам друг шестцифрен код. Готова ли сте?
— Готова съм — потвърди Джихан.
Банкерът изрецитира шест числа. Те ѝ дадоха достъп до главното меню на скрития свят на господин Ал Сидики. Когато заговори отново, тя успя да се овладее и гласът ѝ прозвуча спокойно, почти отегчено.
— Получи се — каза младата жена.
— Виждате ли папката с основните ми документи?
— Да, така мисля.
— Кликнете върху нея, моля.
Тя го направи. Компютърът попита за друга парола.
— Тя е същата като предишната — каза той.
— Опасявам се, че я забравих, господин Ал Сидики. Той повтори шестте числа. Когато ги набра, папката се отвори. Джихан видя имената на десетки компании: инвестиционни, холдингови, за развитие на пазара на недвижими имоти, за внос и износ. Някои от имената ѝ бяха известни, защото тя сляпо бе обработвала трансакции, свързани с тях. Повечето обаче бяха непознати за нея.
— Въведете „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ в полето за търсене, моля.
Джихан го направи. Появиха се десет папки.
— Отворете папка „Регистрация“.
Тя се опита.
— Иска ми друга парола.
— Опитайте същата.
— Може ли да я повторите отново, моля?
Той го направи. Но когато Джихан я въведе, папката остана заключена и се появи съобщение, предупреждаващо за неоторизиран достъп.
— Изчакайте малко, Джихан.
Тя притисна телефона плътно до ухото си. Чу окончателното обявяване на полета до Виена и шумоленето от разгръщане на страници.
— Ще ви дам друга парола — каза най-накрая Ал Сидики.
— Готова съм — отвърна Джихан.
Той изрецитира шест нови числа. Тя ги въведе и каза:
— Вътре съм.
— Виждате ли Пи Ди Еф файла на писмата за регистрация?
— Да.
— Прикачете го към един имейл и го изпратете на онзи идиот от „Трейд Уиндс“. Но ми направите една услуга — добави бързо сириецът.
— Разбира се, господин Ал Сидики.
— Изпратете го от вашия имейл.
— Непременно.
Джихан прикачи документа към един празен имейл, написа своето име и кликна върху „Изпрати“.
— Готово — каза тя.
— Сега трябва да затварям.
— Лек полет.
Линията прекъсна. Джихан остави мобилния си телефон до клавиатурата на бюрото на господин Ал Сидики и излезе от кабинета. Щом вратата хлопна зад гърба ѝ, бравата автоматично се заключи. Младата жена се върна спокойно до бюрото си, като си повтаряше наум шест числа: осем, седем, девет, четири, едно, две…
Зад една необозначена врата в дъното на Терминал 3 на лондонското летище „Хийтроу“ Габриел седеше, загледан в екрана на лаптопа, а до него се бе настанил Греъм Сиймор. В ръката си Алон държеше флашка, в която бе съхранено съдържанието на тефтера на Уалид Ал Сидики, а на компютърния екран се виждаше картина на живо от частната банка на Ал Сидики в Линц, която се излъчваше с любезното съдействие на Йоси Гавиш, който седеше в един паркиран пред нея опел. Според доклада на наблюдателя нямаше следа от вражески агенти, нито признаци за тревога. До изображението се виждаше часовник, който отброяваше в обратен ред минутите: 08:27, 08:26, 08:25, 08:24… Това беше времето, което оставаше за изтеглянето на материалите от компютъра на Уалид.
— Е, какво ще правим след това? — попита Сиймор.
— Ще чакаме, докато всички числа се занулят.
— А после?
— Джихан ще си спомни, че е оставила телефона си на бюрото на Ал Сидики.
— Да се надяваме, че той не разполага с начин да промени дистанционно кода за отваряне на вратата на кабинета си.
Габриел погледна часовника: 08:06, 08:05, 08:04…
След седем минути Джихан Наваз започна да търси мобилния си телефон. Това беше преструвка, измама, изпълнение за пред камерите за наблюдение на Ал Сидики и може би за успокоение на собствените ѝ нерви. Тя претърси плота на бюрото си, чекмеджетата, пода около него и кошчето за боклук. Търси дори в тоалетната и в стаята за почивка, въпреки че бе напълно сигурна, че не е посетила нито едно от двете помещения, след като бе използвала телефона си за последно. Накрая набра номера си от стационарния телефон на бюрото си и го чу да звъни тихо зад вратата на господин Ал Сидики. Джихан тихо изруга, пак заради камерите за наблюдение, и позвъни на мобилния му телефон, за да поиска разрешение да влезе в кабинета му. Никой не отговори. Тя позвъни повторно със същия резултат.
Младата жена върна слушалката върху вилката. Помисли си — отново за собствено успокоение, — че господин Ал Сидики не би имал нищо против тя да влезе в кабинета му, за да си вземе телефона. В края на краищата преди малко той ѝ бе предоставил достъп до своите най-лични файлове. Тя погледна часовника си и видя, че са изтекли десет минути. После взе една черна кожена папка и стана от стола си. Наложи си да отиде, без да бърза, до вратата му и със сковани пръсти набра шестцифрения код на цифровата клавиатура: осем, седем, девет, четири, едно, две… Бравата се отключи незабавно с остро изщракване. Стори ѝ се, че е ударникът на пистолет, който ще изстреля фаталния куршум в главата ѝ. Джихан отвори вратата и влезе в кабинета, като си тананикаше тихичко, за да скрие страха си.