Те работеха на географски принцип, методично, като Алон надничаше през рамото им на всяка стъпка от пътя. От Каймановите острови хората от екипа се прехвърлиха на север към Бермудските острови, където още три банки държаха над 600 милиона долара. След това те направиха много бързо посещение на Бахамите, преди да отпътуват за Панама, където изровиха още половин милиард долара, скътани в четиринадесет сметки, вписани в тефтера на Ал Сидики. Тяхната обиколка на западното полукълбо завърши в Буенос Айрес — града на мошениците и военнопрестъпниците, където откриха още 400 милиона щатски долара, чакащи в една дузина сметки. При нито една спирка по пътя си хората от екипа не изтеглиха и един цент. Те просто поставиха тайни вратички за достъп и невидими обиколни маршрути, които щяха да им позволят, когато решат, да извършат най-големия банков обир в писаната история.
Но парите не бяха единствената грижа на Габриел. И така, докато хакерите разширяваха своето търсене към офшорния банков център Хонконг, той тръгна по коридора към празната си бърлога, за да прегледа последната партида от доклади на наблюдаващите агенти в Линц. В Горна Австрия беше късен предобед, Джихан седеше на бюрото си, Уалид ал Сидики пишеше бързо на настолния си компютър. Габриел знаеше това, защото на летище „Хийтроу“ не само бе заснел страниците на тайния тефтер на Ал Сидики. Той също така бе компрометирал мобилния телефон на банкера. Също като апарата на Джихан, сега той действаше като двадесет и четири часов аудио предавател. В допълнение, хората от екипа имаха възможност да четат електронната поща и есемесите на Ал Сидики и да правят снимки и видеозаписи с камерата на телефона, когато си поискат. Уалид ал Сидики, частен банкер на управляващата сирийска фамилия, сега принадлежеше на Службата. Тя го притежаваше.
Когато се върна в работното помещение на хакерите, Алон донесе старата си дървена черна дъска. На кибер шпионите тя им се видя любопитна вещ; в действителност повечето от тях никога преди не бяха виждали такова приспособление. Габриел написа на нея едно число: 2,9 милиарда щатски долара — общата стойност на откритите и изолирани до този момент сметки. А когато хакерите приключиха работата си в Хонконг, той промени числото на 3,6 милиарда долара. След Дубай числото нарасна на 4,7 милиарда, след Аман и Бейрут — на 5,4. Лихтенщайн и Франция добавиха още 800 000 щатски долара и съвсем естествено приносът на швейцарските банки бяха невероятните 2 милиарда, с което общият сбор стана 8,2 милиарда щатски долара. Лондонските банки държаха още 600 милиона британски лири. Съгласно нарежданията на Габриел хакерите изградиха тайни вратички за достъп и невидими обиколни маршрути, в случай че Греъм Сиймор се отметне от тяхното споразумение за замразяване на парите, което бе малко вероятно.
Дотогава изтекоха още трийсет часа, трийсет часа, през които Алон и хакерите не бяха спали, нито консумирали нещо друго, освен кафе. В Горна Австрия беше късен следобед, Джихан се готвеше да си тръгва, Уалид ал Сидики отново тракаше по клавиатурата на своя настолен компютър. С насълзени от умора очи Габриел инструктира хакерите да създадат церемониален бутон, който при натискане да направи така, че над 8 милиарда щатски долара да изчезнат за един миг. След това той пое нагоре към шефския кабинет. Лампичката над вратата светеше в зелено. Узи Навот четеше някаква папка на бюрото си.
— Колко са? — попита той, като вдигна поглед.
Алон му каза цифрата.
— Ако бяха под 8 милиарда — каза саркастично Навот, — щях да съм готов сам да го разреша. Но при тези обстоятелства бих искал да поговоря на четири очи с премиера, преди някой да докосне този бутон.
— Съгласен съм.
— Тогава може би ти си този, който трябва да поговори с министър-председателя. В крайна сметка — добави Навот — може би е време вие двамата да се опознаете по-добре.