— Ще го направя — каза тя най-сетне, — но в замяна искам нещо от вас.
— Всичко, което поискате, Джихан.
Младата жена го гледа мълчаливо известно време, после каза:
— Искам да знам името ви.
— То не е важно.
— За мен е важно — отговори тя. — Кажете ми името си или си намерете някой друг да вземе онези документи в Женева.
— Това не е начинът, по който се правят нещата в нашия бизнес.
— Кажете ми името си! — настоя Джихан. — Ще го напиша във водата, а след това ще го забравя.
Алон се усмихна и ѝ каза името си.
— Като на архангела ли? — попита тя.
— Да — отвърна той. — Като на архангела.
— А вашата фамилия?
Габриел ѝ каза и нея.
— Звучи ми позната.
— Така и трябва.
Джихан се наведе през борда на яхтата и издълба името му върху черната повърхност на езерото. След това откъм Адските планини духна силен вятър и то изчезна.
51.
Атерзее — Женева
Когато всичко свърши, щеше да си спомня малко от следващите двадесет и четири часа, защото те бяха вихър от планиране, разгорещени семейни кавги и напрегнати разговори, проведени по защитени канали. Неговото спешно искане на допълнителни безопасни квартири и чисти превозни средства предизвика кратък бунт на булевард „Цар Саул“, който Узи Навот успя да потуши с кръвнишки поглед и няколко сурови думи. Само финансовият отдел не настръхна при искането на Алон за по-голямо финансиране. Неговата операция вече вървеше към значителна печалба с неочакваните приходи, на които се надяваха през четвъртото тримесечие.
Джихан Наваз не знаеше нищо за бушуващите в Службата междуособици, бяха ѝ известни само изискванията за последната ѝ задача, която трябваше да изпълни от нейно име. В неделя следобед тя се върна в тайната квартира край езерото Атерзее за последен инструктаж преди операцията и за да репетира заснемането на документи по уникалния метод чрез симулиран натиск на Габриел. След това тя се присъедини към екипа за обяд на моравата с изглед към езерото. Фалшивият флаг, под който бяха плавали, откакто я бяха вербували, беше свален и прибран завинаги. Сега те бяха израелци, оперативни работници от една разузнавателна служба, към която повечето араби се отнасяха с парадоксална смесица от омраза и страхопочитание. Там бяха ерудираният Йоси — мнимият бюрократ от Британската данъчна и митническа служба, и рошавият дребен мъж, който пръв беше дошъл при нея като Феликс Адлер. Присъстваха също Михаил, Яков и Одед — тримата ѝ охранители по улиците на Линц. Беше и Ингрид Рот — нейна съседка, довереница и наранена тайна приятелка, преживяла загуба, която Джихан разбираше твърде добре.
А в другия край на масата, мълчалив и бдителен, седеше зеленоокият мъж, чието име бе написала върху водата. Той не беше чудовище, както го бе представила арабската преса; никой от тях не беше такова. Те бяха очарователни, остроумни, интелигентни. Те обичаха своята страна и своя народ. Всички дълбоко съжаляваха за случилото се с Джихан и семейството ѝ в Хама. Да, те признаха, че Израел е допускал грешки след основаването си, и то ужасни грешки. Но държавата им не искаше нищо повече от това да живее в мир и да бъде приета от своите съседи. Арабската пролет съвсем за кратко бе спазила обещанието за промяна в Близкия изток, но за съжаление, се бе превърнала в смъртоносна борба между сунитите и шиитите, между световните джихадисти и стария ред на арабските диктатори. Наистина, съгласиха се те, имаше и среден път: модерен Близък изток, в който религиозните и племенни връзки са по-маловажни от доброто управление и прогреса. За няколко часа този следобед на брега на Атерзее всичко изглеждаше възможно.
Тя ги остави за последен път в началото на вечерта и придружена от приятелката си Ингрид, се върна в апартамента си. Тази нощ я охраняваше само Келър, защото останалите от екипа започнаха бърза смяна на бойното поле, която един шегаджия от Службата по-късно щеше да нарече „великата миграция на запад“. Габриел и Ели Лавон пътуваха заедно с кола — Габриел шофираше, а Лавон бе видимо изнервен и притеснен, — както бяха правили хиляди пъти преди. Но тази нощ беше различно. Тяхната цел не беше терорист с израелска кръв по ръцете, а милиарди долари, които по право принадлежаха на сирийския народ. Ели, който бе проследил авоарите, едва сдържаше вълнението си. По думите му, като контролираха парите на Касапина, те можеха да го подчинят на волята си. Можеха да го притежават.
Двамата пристигнаха в Женева на разсъмване и отидоха до една стара тайна квартира на булевард „Сен Жорж“. Мордекай бе пристигнал там преди тях и в хола бе изградил команден пункт, оборудван с компютри и сигурна радиовръзка. Алон изпрати кратко съобщение за активиране в Оперативния център на булевард „Цар Саул“. След това, малко преди седем часа, чу звучащия уморено Уалид ал Сидики да се качва на самолета на Австрийските авиолинии, извършващ полет № 411, на виенското летище „Швехат“. Когато самолетът му прелиташе над Линц, един черен седан спря до тротоара пред една жилищна сграда в покрайнините на Стария град. Пет минути след това Джихан Наваз, детето на Хама, излезе на улицата.