52.
Хотел „Метропол“, Женева
Тя почука леко, като че ли твърде леко, защото в продължение на няколко дълги секунди никой не отговори. След това вратата се открехна няколко сантиметра и две тъмни очи я огледаха предпазливо над предпазната верига. Очите принадлежаха на друг охранител. Той приличаше повече на шофьора на Джихан, отколкото на неумолимия господин Омари, беше млад, безупречно сресан и облечен — убиец в прилична обвивка. В антрето охранителят претърси дамската ѝ чанта, за да се увери, че не носи пистолет или самоубийствен колан. После я покани да го последва в хола на луксозния апартамент. Там имаше още четирима охранители като него, застанали в различните краища на помещението, а на дивана седеше Кемел ал Фарук — заместник-министър на външните работи, бивш офицер от Мухабарат, приятел и доверен съветник на управника. Той държеше чаша с чинийка в едната си ръка и клатеше глава на нещо, което репортер на „Ал Джазира“ казваше по телевизията. На дивана около него и на масичката за кафе лежаха разпръснати множество папки. Джихан можеше само да се чуди какво ли съдържаха те. Становища относно предстоящите мирни преговори? Отчет за последните победи на бойното поле? Списък на поредните загинали представители на опозицията? Най-сетне Кемел ал Фарук извърна леко глава и с кимване я покани да седне. Той нито се изправи, нито ѝ подаде ръка. Хората като него бяха прекалено могъщи, за да се тревожат за добрите обноски.
— За първи път ли сте в Женева? — попита той.
— Не — отвърна тя.
— Идвали сте тук и преди от името на господин Ал Сидики ли?
— Всъщност идвала съм на почивка.
— Кога сте били тук на почивка, Джихан? — Той внезапно се усмихна и попита: — Мога ли да ви наричам Джихан?
— Разбира се, господин Ал Фарук.
Усмивката му се стопи и той отново попита за подробности около почивката ѝ в Женева.
— Идвала съм като дете — отговори тя — и наистина не си спомням много за пребиваването си.
— Господин Ал Сидики ми каза, че сте били отгледана в Хамбург.
Джихан кимна утвърдително.
— Това е една от най-големите трагедии на нашата страна — голямата сирийска диаспора. Колко от нас са разпръснати по четирите краища на света? Десет милиона? Петнадесет милиона? Ако само можеха да се върнат у дома! Сирийската нация щеше да бъде наистина велика.
Искаше ѝ се да му обясни, че диаспората никога няма да се върне, докато хора като него управляват страната. Вместо това тя кимна замислено, сякаш в думите му се криеше велико прозрение. Ал Фарук седеше по маниера на бащата на владетеля — стъпил с цяло ходило на пода и с длани на коленете. Подстриганата му коса имаше червеникав оттенък, както и старателно подрязаната му брада. С ушития си по поръчка костюм и вратовръзка със стегнат възел той почти можеше да мине за истински дипломат, а не за човек, който разпъва противниците си за забавление и отмора.
— Ще пиете ли едно кафе? — попита Ал Фарук, като че ли внезапно осъзнал лошите си маниери.
— Не, благодаря — отговори тя.
— Може би ще хапнете нещо?
— Беше ми казано да взема документите и да си тръгна, господин Ал Фарук.
— Ах, да, документите. — Той сложи ръка върху един кафяв плик, който лежеше до него на дивана. — Хареса ли ви да растете в Хамбург, Джихан?
— Да, предполагам, че ми е харесало.
— Там е имало и много други сирийци, нали?
Тя кимна утвърдително.
— Врагове на сирийското правителство?
— Не знам.
По усмивката му си пролича, че не ѝ вярва напълно.
— Живели сте на Мариенщрасе, нали така?
— Откъде знаете това?
— Сега времената са трудни — каза Ал Фарук след малко, сякаш Сирия преживяваше период на лоши климатични условия. — Моите охранители ми казаха, че сте родена в Дамаск.
— Вярно е.
— През 1976 година.
Джихан бавно кимна.
— Също трудни времена — каза той. — Тогава спасихме Сирия от екстремистите, ще я спасим и сега. — Ал Фарук я изгледа за миг. — Искате правителството да победи в тази война, нали, Джихан?
Младата жена вдигна леко брадичка и го погледна право в очите.
— Искам мир за страната ни.
— Ние всички искаме мир — каза той, — но е невъзможно да се сключи мир с чудовища.