По-късно, по време на тайното разследване, което последва събитията в Женева, щеше да възникне въпросът кога точно Михаил и Йоси са получили заповедта на Габриел. В крайна сметка всички се съгласиха, че е било в дванайсет часа и седемнайсет минути. Нямаше никакво съмнение относно местонахождението им в онзи момент — те минаха край бар-ресторант „Лез Астер“, който се намираше на „Рут дьо Мерен“ № 88. Една жена с тъмна коса стоеше на балкона на апартамента точно над кафенето. Към тях бавно идваше трамвай. Той беше № 14. Михаил и Йоси бяха сигурни в това.
Те бяха сигурни също, че мерцедесът седан, в който се возеше Джихан Наваз, беше на сто метра пред тях и се движеше със значителна скорост. Всъщност тя бе толкова значителна, че на Михаил несъмнено му беше трудно да намали кой знае колко разстоянието между двете коли. Той профуча на червено на авеню „Венд“ и едва не налетя на един нетърпелив пешеходец, но без особена полза. Шофьорът на мерцедеса караше шеметно по булеварда, сякаш се страхуваше, че Джихан може да изпусне самолета си.
Най-накрая, в покрайнините на компактния център на Женева, Михаил бе в състояние да натисне до дупка педала на газта. И точно тогава белият микробус — съвсем нов, без маркировка — излезе внезапно от една тясна странична уличка. Михаил разполагаше с по-малко от секунда, за да направи маневра за избягване на удара, и за това време установи, че няма никаква алтернатива. В средата на булеварда имаше трамвайна спирка, а в насрещните платна движението бе много натоварено. Това не му остави никакъв избор, освен да натисне здраво спирачките, като едновременно с това завъртя волана наляво — маневра, която постави колата в контролирано занасяне.
Шофьорът на микробуса също натисна спирачките, като по този начин блокира двете платна на булеварда. И когато Михаил му махна да продължи напред, водачът слезе от микробуса и подхвана някаква тирада на език, който звучеше като смесица между френски и арабски. Михаил също слезе и за миг си помисли да извади скрития си пистолет. Но това се оказа ненужно, защото след като направи един последен неприличен жест, шофьорът на микробуса се качи във возилото си и като се усмихна, бавно освободи пътя. Мерцедеса го нямаше и Джихан Наваз официално изчезна от обсега на полезрението им.
Мобилният телефон на господин Омари, чието малко име си оставаше неизвестно, звъня два пъти след тръгването им от хотел „Метропол“ — първо, когато преминаваха по моста Монблан, и отново, когато наближаваха летището. При първото обаждане той не каза нищо, а при второто едва промърмори нещо, преди да прекъсне връзката. Телефонът на Джихан лежеше до него на централната конзола. До този момент господин Омари с нищо не бе показал, че възнамерява да ѝ го върне сега или когато и да било.
— Сигурно сте любопитна за естеството на тези документи — каза той след малко.
— Ни най-малко — отвърна тя.
— Наистина ли? — Господин Омари се обърна и я погледна. — Трудно ми е да го повярвам.
— Защо?
— Защото повечето хора инстинктивно проявяват любопитство, когато става въпрос за финансовите дела на влиятелни хора.
— Аз постоянно се занимавам с влиятелни хора.
— Не и с такива като господин Ал Фарук. — Той се усмихна неприятно, после каза: — Хайде, погледнете ги.
— Казаха ми да не го правя.
Джихан не помръдна. Усмивката изчезна от лицето на господин Омари.
— Погледнете документите — повтори той.
— Не мога.
— Господин Ал Фарук току-що ми каза, че иска да отворите плика, преди да се качите на самолета.
— Не мога да го направя, освен ако той не ми го каже лично.
— Вижте ги, Джихан. Важно е.
Младата жена извади кафявия плик от чантата си и му го подаде. Той вдигна отбранително ръце, сякаш тя му даваше отровна змия.
— На мен не ми е позволено да ги виждам — каза господин Омари. — Само на вас.
Джихан откопча металната закопчалка, вдигна капака и извади купчинка документи, дебела около сантиметър и защипана с кламер. Най-горната страница беше празна.
— Ето — каза тя. — Видях ги. Сега може ли да отидем на летището?
— Вижте на следващата страница — каза той и отново се усмихна.
Джихан го направи. Тя също беше празна. Такива бяха и третата, и четвъртата. След това вдигна поглед към господин Омари и го видя да държи в ръката си пистолет, насочен към гърдите ѝ.
53.
Женева
В два часа същия следобед Женевската конференция за Сирия се откри в седалището на Организацията на обединените нации на брега на езерото. Намусеният държавен секретар на САЩ призова за методичен преход от диктаторския режим към демокрация, нещо, което сирийският външен министър заяви, че никога няма да се случи. Съвсем не изненадващо, позицията му спечели подкрепата на руския му колега, който предупреди, че Кремъл ще наложи вето на всеки опит, бил той военен или дипломатически, да бъде свален от власт неговият единствен съюзник в арабския свят. В края на сесията генералният секретар на ООН смирено обяви преговорите за „обещаващо начало“. Световните медии не се съгласиха с това. Те охарактеризираха целия епизод като огромна загуба на време и пари, най-вече за тях, и отидоха да търсят някакво истинско събитие, което да отразят.