Навсякъде другаде в очарователния малък град животът си течеше, както обикновено. Банкерите практикуваха усърдно своя занаят по протежение на „Рю дьо Рон“, кафенетата в Стария град се пълнеха и изпразваха, бели реактивни самолети се издигаха в ясното небе над международното летище на Женева. Сред самолетите, които потеглиха този следобед, беше и този на Австрийските авиолинии, извършващ полет 577. Единствената нередност при него беше липсата на един пътник — жена на тридесет и девет години, родена в Сирия и израснала на една улица в Хамбург, която щеше да бъде завинаги свързана с ислямския тероризъм. Предвид необичайното минало на жената и форума, който се провеждаше този ден в Женева, авиокомпанията изпрати доклад на швейцарските авиационни власти, които, от своя страна, изпратиха информацията на Федералната разузнавателна служба. В крайна сметка тя се озова на бюрото на Кристоф Бител, който по една случайност бе натоварен да отговаря за сигурността по време на сирийските мирни преговори. Той направи рутинно искане за информация от колегите си в Берлин и Виена и те веднага му отговориха, че нямат нищо за докладване. Независимо от това, Бител изпрати копие от нейното досие и снимка на полицията в Женева, на американските и руските дипломатически служби за сигурност, и дори на сирийските. След това той се зае с по-належащи въпроси.
Фактът, че жената не се качи на самолета за Виена, обезпокои значително повече двамата мъже в тайната квартира на булевард „Сен Жорж“. В рамките на няколко минути настроението им се промени рязко от спокойна увереност в тихо отчаяние. Те я бяха вербували, бяха я лъгали и след това ѝ бяха разкрили кои са. Бяха ѝ обещали да я защитят, да ѝ дадат възможност за нов живот на място, където чудовищата, убили семейството ѝ, никога няма да я намерят. А сега за един миг я бяха изгубили. Но защо преди всичко чудовищата я бяха довели в Женева? И защо ѝ бяха позволили да влезе в хотелската стая, в която бе отседнал Кемел ал Фарук — заместник-министър на външните работи на Сирия и доверен съветник на владетеля?
— Очевидно е било капан — каза Ели Лавон.
— Очевидно ли? — попита Габриел.
Лавон погледна екрана на компютъра.
— Виждаш ли някаква червена светлинка? — попита той. — Защото аз не виждам.
— Това не означава, че е било капан.
— А какво означава?
— Защо я отвлякоха по време на мирната конференция? Защо не я отвлякоха в Линц?
— Защото са знаели, че я наблюдаваме и не са смятали, че могат да го направят чисто.
— Значи са измислили извинение да я доведат в Женева? Нещо, на което ние не можем да устоим? Това ли ми казваш, Ели?
— Звучи ли ти познато?
— Какво имаш предвид?
— Това е точно начинът, по който ние щяхме да го направим.
Габриел не беше убеден.
— Случайно да си забелязал някакви сирийски агенти, когато бяхме в Линц?
— Това не означава, че не ги е имало.
— Ти забеляза ли ги, Ели?
— Не — отвърна Лавон, като поклати глава. — Не мога да кажа, че съм ги забелязал.
— Нито аз — заяви Алон. — И е така, защото Уалид ал Сидики и Джихан Наваз бяха единствените сирийци в града. Тя беше чиста, преди самолетът ѝ да кацне в Женева.
— Какво се случи тогава?
— Случи се това. — Габриел кликна върху иконката за пускане на записа и след няколко секунди се чу Уалид ал Сидики да мърмори нещо на арабски език.
— Телефонното обаждане от Дамаск ли? — попита Лавон.
Алон кимна утвърдително.
— Ако трябва да гадая — каза той, — това е някой от Мухабарат, който казва на Уалид, че е наел жена от Хама да му бъде акаунт мениджър.
— Голяма грешка.
— Ето защо след това Уалид е позвънил на Кемел ал Фарук в хотел „Метропол“ и му е казал да отмени срещата.
— Но на Ал Фарук му е хрумнала по-добра идея, така ли?