54.
Тел Авив — Горна Савоя, Франция
Както се оказа, десетте компютърни гении, известни под общото име Минян, бяха сгрешили за това колко време ще отнеме процесът. Той продължи не пет, а малко повече от три минути. В резултат на това в 16:25 часа телавивско време 8,2 милиарда от активите на сирийския управник бяха под контрола на Службата. Минута по-късно Узи Навот изпрати светкавично съобщение на Габриел в тайната квартира в Женева, с което потвърждаваше, че прехвърлянето е направено. Алон незабавно нареди да се извърши втора трансакция — трансфер на 500 милиона щатски долара в сметка в Трансарабската банка в Цюрих. Парите пристигнаха в 15:29 часа местно време, докато титулярят на сметката Уалид ал Сидики бе заклещен в усилния следобеден уличен трафик в Париж. Габриел набра номера на мобилния телефон на банкера, но не получи отговор. Той прекъсна връзката, изчака една минута и отново набра номера.
Те не я оставиха да чака дълго — пет минути, не повече. След това Джихан чу удар от юмрук по вратата и мъжки глас я инструктира да сложи качулката. Това беше човекът, който я бе чакал на летището в Женева; Джихан позна гласа му и аромата на отвратителния му одеколон миг по-късно, когато той я дръпна да се изправи. Мъжът я поведе нагоре по стръмните стълби, след това по гладък мраморен под. Тя реши, че се намира в някаква голяма административна сграда, защото ехото от стъпките ѝ като че ли идваше от много далече. Накрая той я дръпна да спре и я принуди да седне на твърд дървен стол. Оставиха я да седи там известно време, невиждаща нищо от качулката и всепоглъщащия страх от това, което щеше да последва. Запита се колко ли време ѝ остава да живее. Или може би вече бе мъртва.
Изтече още една минута. После нечия ръка дръпна качулката от главата ѝ, отскубвайки заедно с нея и кичур коса. Господин Омари стоеше пред нея по риза, с гумена палка в ръка. Джихан отмести поглед от него и огледа заобикалящата я среда. Намираха се в просторна, богато украсена зала на голям замък. „Не замък — помисли си тя внезапно, — а дворец.“ Изглеждаше наскоро декориран, необитаван до този момент.
— Къде съм? — попита Джихан.
— Какво значение има?
Тя отново огледа помещението и попита:
— На кого принадлежи това?
— На президента на Сирия. — Той замълча, после добави: — На вашия президент, Джихан.
— Аз съм германска гражданка. Нямате право да ме задържате.
Двамата мъже си размениха усмивки. След това господин Омари постави мобилния си телефон на малката декоративна масичка до стола ѝ.
— Обадете се на вашия посланик, Джихан. Или още по-добре — добави той, — защо не се обадите на френската полиция? Сигурен съм, че те ще пристигнат след една-две минути.
Тя остана неподвижна.
— Обадете им се — настоя Омари. — Спешният номер във Франция е 112. След това наберете 17 за полицията.
Джихан посегна към телефона, но преди да успее да го хване, палката се стовари като ковашки чук върху опакото на ръката ѝ. Тя моментално се сви на две и стисна премазаната си ръка, сякаш беше птица със счупено крило. Тогава палката се стовари върху тила ѝ и Джихан се свлече на пода. Тя остана да лежи там, свита на топка, неспособна да помръдне, нито да издаде някакъв друг звук, освен да стене от болка. „Значи тук ще умра — помисли си Джихан. — В двореца на управника в чужда страна.“ Тя зачака следващия удар, но той не дойде. Вместо това, господин Омари я сграбчи за косата и обърна лицето ѝ към своето.
— Ако бяхме в Сирия — каза той, — щяхме да разполагаме с много приспособления, за да ви накараме да говорите. Но тук имаме само това — добави Омари, като размаха гумената палка. — Може да отнеме известно време и със сигурност, когато свърша, няма да сте много за гледане, но ще проговорите, Джихан. Всички проговарят.
За момент тя не бе в състояние да каже нещо. После най-сетне възвърна способността си да говори.
— Какво искате да знаете?
— Искам да знам за кого работите.
— Работя за Уалид ал Сидики в Банка Вебер АД в Линц, Австрия.
Палката се стовари върху едната ѝ скула и сякаш я ослепи.
— Кой ви следеше тази сутрин до хотела в Женева?
— Не знаех, че съм била следена.
Този път палката се стовари отстрани на врата ѝ. Тя въобще нямаше да се изненада да види главата ѝ да се търкаля по мраморния под на управника.