— Сега това е твоят дом.
— Не — отвърна Джихан. — Това е мястото, където се крия от главорезите. Моят дом винаги ще бъде Хама.
Внезапен порив на вятъра духна върху лицето ѝ един кичур от наскоро изсветлената ѝ коса. Тя го отметна настрана и погледна през поляната към планинския масив. Подножието му тънеше в дълбока сянка, но покритите му със сняг върхове бяха обагрени в розово от залязващото слънце.
— Обичам тази планина — каза внезапно Джихан. — Тя ме кара да се чувствам в безопасност. Кара ме да се чувствам така, сякаш нищо лошо не може да ми се случи.
— Щастлива ли сте тук?
— Имам ново име, ново лице, нова страна. Това е четвъртата ми страна. Ето какво означава да бъдеш сириец.
— И евреин — вметна Габриел.
— Но сега евреите си имат дом. — Тя вдигна ръка към поляната. — А аз имам това.
— Можете ли да бъдете щастлива тук?
— Да — отговори Джихан след дълга пауза. — Мисля, че мога. Но истински се наслаждавах на времето, което прекарахме заедно край Атерзее, особено на разходките с яхтата.
— Аз също.
Тя се усмихна и попита:
— Ами вие? Вие щастлив ли сте?
— Иска ми се да не ви бяха наранили.
— Но ние ги победихме, нали? Поне за кратко.
— Да, Джихан, ние ги победихме.
Последният светлик се плъзна от планинските върхове и вечерта се спусна като завеса над долината.
— Има едно нещо, което никога не ми казахте.
— Какво е то?
— Как ме открихте?
— Ако ви кажа, няма да ми повярвате.
— Историята забавна ли е?
— Да — отвърна Алон. — Мисля, че е забавна.
— Как свършва?
Той я целуна по бузата и я остави сама с миналото ѝ.
61.
Езерото Комо, Италия
Габриел и Киара прекараха следващите две нощи в малък курорт в Интерлакен, а след това напуснаха Швейцария по същия път, по който бяха влезли в нея. Докато минаваха планинските проходи, Алон получи защитен есемес от булевард „Цар Саул“, който го инструктираше да включи радиото, и когато пресичаха италианската граница в Лугано, той научи, че Кемел ал Фарук — заместник-министър на външните работи, бивш офицер от Мухабарат, приятел и доверен съветник на сирийския президент, е бил убит при загадъчна експлозия в Дамаск. Това бе операция на Узи Навот, но в много отношения бе първото убийство от ерата Алон и той някак си подозираше, че няма да е последното.
Докато стигнат до Комо, заваля дъжд. Габриел трябваше да поеме по автомагистралата към Милано, но вместо това, тръгна по криволичещия път над езерото, по който отново стигна до желязната порта на вилата на Джак Брадшоу. Портата бе затворена, а до нея бе поставена табела, указваща, че имотът се продава. Алон поседя там известно време с ръце на волана, обмисляйки какво да прави. След това позвъни на генерал Ферари в Рим, поиска кода за достъп и го набра на клавиатурата на алармената система. Няколко секунди по-късно портата се отвори. Габриел включи на скорост и пое по алеята.
Входната врата също бе заключена. Алон бързо я отключи с тънкото метално лостче, което постоянно носеше в портфейла си, и въведе Киара в антрето. Въздухът бе изпълнен с тежката миризма на застояло, но кръвта бе почистена от мраморния под. Киара натисна ключа на лампата и полилеят, на който бе висял Джак Брадшоу, ярко засия. Габриел затвори вратата и се отправи към големия салон.
Сега стените бяха без картини и прясно боядисани; някои мебели бяха изнесени, за да се създаде илюзията за по-голям простор, но не и старинното писалище на Брадшоу. То си стоеше на същото място, където беше и преди, въпреки че двете снимки на Джак отпреди падението му бяха махнати. Неговият телефон обаче бе останал, покрит с фин слой прах. Габриел вдигна слушалката до ухото си. Нямаше никакъв сигнал. Той върна слушалката на вилката и погледна Киара.
— Защо сме тук? — попита тя.
— Защото тя е била тук.
— Може би — каза Киара.
— Да, може би — съгласи се Алон.
В дните след първоначалното откритие на Габриел хората от Арт отряда на генерал Ферари бяха разпердушинили вилата на Джак Брадшоу, за да търсят още откраднати картини. Беше малко вероятно платно с размери 268 на 197 см да убегне от вниманието им. Независимо от това, Алон искаше да хвърли един последен поглед, дори и само за собственото си спокойствие. Той бе прекарал последните няколко месеца от живота си в преследване на най-известния изгубен шедьовър в света. И до този момент всичко, което имаше насреща, бяха няколко откраднати картини и един мъртъв сирийски главорез.
И така, докато дневната светлина гаснеше в този есенен следобед, Габриел, редом с бременната си съпруга, претърси дома на един човек, когото никога не бе срещал — стая по стая, килер след килер, шкаф след шкаф, чекмедже след чекмедже, сутерена, вентилационните шахти, тавана, мазето. Разгледа внимателно стените за участъци с нова мазилка. Огледа дъските на пода за лъскави главички на пирони. Претърси градината за прясно обърната пръст. Докато накрая — уморен, разочарован и напрашен, се озова отново пред писалището на Брадшоу. Той вдигна слушалката до ухото си и не се изненада, че пак нямаше сигнал. После извади блекбърито от джоба на палтото си и набра един от запаметените номера. Няколко секунди по-късно мъжки глас отговори на италиански: