— Както желаете.
Алон пъхна телефона в джоба си и се усмихна. „В играта сме — помисли си той. — Определено сме в играта.“
21.
Улица „Мироменил“, Париж
Отначало Морис Дюран се опита да претендира за право на поверителност относно самоличността на обадилия се. Под натиск обаче призна, че е бил Йонас Фишер — богат индустриалец и известен колекционер от Мюнхен, който редовно използвал уникалните услуги на мосю Дюран. Още в самото начало хер Фишер дал ясно да се разбере, че не се интересува от картината на Ван Гог за себе си, а че се обажда заради свой познат и колега колекционер, чието име по очевидни причини не можел да назове. Както изглеждало, вторият колекционер вече бил изпратил свой представител в Париж въз основа на някои слухове, носещи се в света на изкуството. Хер Фишер се чудел дали Дюран би могъл да насочи този представител в правилната посока.
— Ти какво му отговори? — попита Габриел.
— Казах му, че не знаем местонахождението на творбата на Ван Гог, но ще проведа няколко телефонни разговора.
— И ако си в състояние да му услужиш?
— Би трябвало да се обадя директно на представителя.
— Предполагам, че не ти е дал име.
— Само един телефонен номер — отговори Дюран.
— Колко професионално.
— И аз това си помислих.
Те бяха в малкия офис в задната част на магазина на Морис. Габриел се бе облегнал на вратата, а Дюран седеше на малкото си викторианско бюро. На плота пред него бе поставен месингов микроскоп от края на XIX в., изработен от Констан Верик от Париж.
— Дали той е този, когото търсим? — попита Габриел.
— Човек като хер Фишер не би се ангажирал с никой друг, освен със сериозен колекционер. Той също така намекна, че в последно време приятелят му се е сдобил с редица важни придобивки.
— Дали картината на Караваджо е една от тези придобивки?
— Не попитах.
— Може би е по-добре, че не си го направил.
— Може би — съгласи се Морис.
Между тях се възцари мълчание.
— Е? — попита французинът.
— Кажи му утре в два часа следобед да застане в предния двор на „Сен Жермен де Пре“, близо до червената врата. Кажи му да носи телефона си, но не и оръжие. Каквото и да правиш, не влизай в разговор с него. Просто му кажи какво да прави и след това затвори.
Дюран вдигна слушалката на телефона си и набра номера.
След пет минути те излязоха от магазина — крадецът на предмети на изкуството и настоящият агент и бъдещ шеф на израелската разузнавателна служба — и се разделиха, без да разменят нито една дума или поглед. Крадецът се насочи към бирарията от другата страна на улицата, а агентът — към израелското посолство на улица „Рабле“ № 3. Той влезе в сградата през задния вход, спусна се по стълбите в сутерена до обезопасения комуникационен сектор и позвъни на шефа на Интендантството — отдела на Службата, който се грижеше за тайните квартири. Алон му каза, че се нуждае от някаква безопасна къща близо до Париж, но да бъде изолирана и за предпочитане — на север. Той добави, че не е необходимо да е нещо голямо, защото не планира да провежда там никакви забавни мероприятия.
— Съжалявам — отвърна началникът на Интендантството, — мога да ви позволя да отседнете в наличен имот, но не мога да придобия нов без одобрението на най-висшето ръководство.
— Може би не сте слушали внимателно, когато ви съобщих името си.
— Какво трябва да кажа на Узи?
— Нищо, разбира се.
— За кога ви трябва квартирата?
— За вчера.
На следващия ден, в девет сутринта, Интендантството бе сключило сделка за живописна селска къща в покрайнините на село Андевил, намиращо се във френския район Пикардия. Висок жив плет скриваше от поглед входа ѝ, а от края на привлекателната ѝ задна градина се простираха пъстри като килим ниви. Габриел и Киара пристигнаха по обяд и скриха двете картини на Ван Гог във винарската изба. След това Алон веднага се върна в Париж. Той остави колата си на паркинг близо до метростанция „Одеон“ и отиде пеша по булеварда до площад „Сен Жермен де Пре“. В единия ъгъл на оживения площад се намираше кафене „Бонапарт“. Кристофър Келър седеше на една маса с лице към улицата. Габриел го поздрави на френски и седна до него. Той погледна часовника си. Беше тринадесет часът и петдесет и пет минути. Алон си поръча кафе и се втренчи в червената врата на църквата.
Не беше трудно да го забележи — в този прекрасен пролетен следобед с ярко слънце в безоблачното небе и лек ветрец, който подухваше по многолюдните улици, той бе единственият, който дойде сам до църквата. Мъжът бе среден на ръст — около метър и шейсет, и добре сложен. Движенията му бяха плавни и уверени — като на футболист, помисли си Габриел, или на елитен войник. Носеше леко светлокафяво спортно сако, бяла риза и сив габардинен панталон. Сламена шапка засенчваше лицето му, а слънчевите очила скриваха очите му. Той се приближи до червената врата и се престори, че прави справка в туристическия си пътеводител. Две девойки — едната с къси панталони, а другата в лятна рокля без презрамки — бяха седнали на стъпалата, изпружили напред босите си крака. Очевидно имаше нещо в мъжа, което ги накара да се почувстват неудобно. Те останаха още малко, после станаха и тръгнаха през площада.