— Какво мислиш? — попита Келър.
— Мисля, че това е нашето момче.
Сервитьорът донесе кафето на Габриел. Той му сипа захар и го разбърка, докато гледаше замислено мъжа, стоящ до червената врата на църквата.
— Няма ли да му се обадиш?
— Още не е два часът, Кристофър.
— Но съвсем скоро ще стане.
— По-добре е да не изглеждаме твърде нетърпеливи. Не забравяй, че вече сме хванали купувач на въдицата. Нашият приятел ей там се включи много късно в наддаването.
Алон остана на масата, докато часовникът в камбанарията на църквата не отбеляза две минути след два часа. Тогава стана и влезе в кафенето. То беше пусто, с изключение на персонала. Габриел се приближи до прозореца, извади телефона от джоба на сакото си и набра номера. Няколко секунди по-късно мъжът, който стоеше пред църквата, отговори.
— Бонжур.
— Не е нужно да говорите на френски само защото сме в Париж.
— Предпочитам на френски, ако нямате нищо против.
„Той може да предпочита френския — помисли си Габриел, — но това не е родният му език.“ Мъжът вече не се преструваше, че чете пътеводителя си. Той оглеждаше площада, търсейки човек с мобилен телефон до ухото.
— Сам ли дойдохте? — попита Алон.
— Тъй като в момента ме наблюдавате, знаете, че отговорът е „да“.
— Виждам мъж да стои, където трябва да бъде, но не знам дали е дошъл сам.
— Сам дойдох.
— Бяхте ли проследен?
— Не.
— Откъде сте сигурен?
— Сигурен съм.
— Как да се обръщам към вас?
— Можете да ме наричате Сам.
— Сам?
— Да, Сам.
— Носите ли пистолет, Сам?
— Не.
— Съблечете сакото си.
— Защо?
— Искам да видя дали под него има нещо, което не трябва да е там.
— Това наистина ли е необходимо?
— Искате ли да видите картина, или не?
Мъжът сложи пътеводителя и телефона си на стъпалата, съблече сакото си и го преметна върху ръката си. След това отново вдигна телефона и каза:
— Доволен ли сте?
— Обърнете се с лице към църквата.
Мъжът се завъртя на около четиридесет и пет градуса.
— Още.
Други четиридесет и пет градуса.
— Много добре.
Мъжът зае първоначалното си положение и попита:
— А сега какво?
— Ще се поразходите.
— Не ми се разхожда.
— Не се тревожете, Сам. Разходката няма да е дълга.
— Къде искате да отида?
— Тръгнете по булеварда към Латинския квартал. Знаете ли пътя до Латинския квартал, Сам?
— Разбира се.
— Познавате ли добре Париж?
— Много добре.
— Не поглеждайте през рамо и никъде не спирайте. Също така не използвайте телефона си. Можете да пропуснете следващото ми обаждане.
Габриел прекъсна връзката и се присъедини към Келър.
— Е? — попита англичанинът.
— Мисля, че току-що намерихме Самир. Освен това смятам, че той е професионалист.
— В играта ли сме?
— Ще разберем след минута.
На отсрещната страна на площада Сам си облече спортното сако. Той мушна мобилния телефон в джоба на гърдите си, пусна пътеводителя в едно кошче за боклук и след това се отправи към булевард „Сен Жермен“. Ако завиеше надясно, щеше да стигне до Дома на инвалидите, а ако поемеше наляво — до Латинския квартал. Мъжът се поколеба за миг и след това зави наляво. Габриел брои бавно до двадесет, преди да се изправи на крака и да го последва.
Ако не друго, мъжът бе способен да следва инструкции. Той вървеше по права линия по булеварда, минавайки край магазини и претъпкани кафенета, без да спира и без да поглежда през рамо. Това позволи на Алон да се съсредоточи върху основната си задача — контранаблюдението. Той не видя нищо, което да подсказва, че Сам работи със съучастник, нито че е следен от френската полиция. „Чист е — помисли си Габриел. — Толкова чист, колкото може да бъде един купувач на крадени произведения на изкуството.“