— Къде и кога? — попита Сам.
— Ще ви се обадим в девет часа и ще ви кажем как да действате.
— Добре.
— Къде сте отседнали?
— Знаете точно къде съм отседнал, господин Бартоломю. В девет вечерта ще стоя във фоайето на хотел „Крийон“ без приятели, без оръжие. И кажете на приятеля си този път да не ме кара да чакам.
Десет минути по-късно той излезе от хотела, носейки шапката и слънчевите си очила, и отиде до клона на банка „Ейч Ес Би Си“ на булевард „Осман“, където вероятно върна единия милион евро в сейфа на своя клиент. След това се отправи пеша към музея „Орсе“, където прекара два часа в изучаване на картините на Винсент ван Гог. Когато излезе от музея, наближаваше шест часът. Сам хапна лека вечеря в едно бистро на „Шанз-Елизе“ и се прибра в стаята си в „Крийон“. Както бе обещал, точно в девет часа той застана във фоайето, облечен в сиви панталони, черен пуловер и кожено яке. Алон знаеше това, защото седеше в лоби бара на няколко метра от него. Той изчака, докато стане девет и две минути, преди да набере телефонния номер на мъжа.
— Знаете ли как да използвате парижкото метро?
— Разбира се.
— Идете до метростанция „Конкорд“ и хванете линия номер 12 до станция „Маркс Дормоа“. Господин Бартоломю ще ви чака там.
Сам излезе от фоайето. Габриел остана в бара още пет минути. След това накара пиколото да докара колата му и потегли към селската къща в Пикардия.
Метростанцията „Маркс Дормоа“ се намираше на Рю дьо ла Шапел, в 18-и район на Париж. Келър бе паркирал на отсрещната страна на улицата и пушеше цигара, когато Сам се появи в горния край на стъпалата. Той дойде до колата и се настани на пасажерската седалка, без да каже нито дума.
— Къде е телефонът ви? — попита Кристофър.
Сам го извади от джоба на палтото си и му го показа.
— Изключете го и извадете СИМ картата.
Мъжът направи, както му беше казано. Келър включи на скорост и се вля във вечерния трафик.
Кристофър остави Сам да седи на пасажерската седалка, докато не излязоха от северните предградия. След това, като спря в една горичка близо до град Езанвил, му нареди да се мушне в багажника. Той пое по дългия път на север към Пикардия, като удължи пътуването най-малко с един час. В резултат на това, когато зави по алеята на къщата, вече наближаваше полунощ. Като се измъкна от багажника, Сам съзря силуета на мъж, който стоеше под лунната светлина в края на двора.
— Предполагам, че това е вашият сътрудник.
Келър не отговори нищо. Вместо това, той го преведе през задната врата на къщата и го поведе надолу по стълбите към избата. Осветена от една висяща на тавана гола крушка, картината на Винсент ван Гог „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, бе подпряна до едната стена. Сам стоя дълго пред нея, без да каже нищо. Кристофър застана до него.
— Е? — попита той най-накрая.
— След минутка, господин Бартоломю. След минутка.
Най-сетне той пристъпи напред, взе картината, като я хвана за вертикалните летви на подрамника, и я обърна, за да разгледа музейната маркировка върху задната част на платното. После огледа ръбовете на картината и се намръщи.
— Нещо не е наред ли? — попита Келър.
— Винсент е бил пословично небрежен в начина, по който се е отнасял към картините си. Погледнете тук — добави Сам, обръщайки платното, така че Келър да види ръбовете на подрамника. — Оставил е отпечатъци от пръстите си по цялото им протежение.
Той се усмихна, вдигна картината близо до светлината и в продължение на няколко минути внимателно проучва маниера на живописване. След това Сам върна картината на първоначалното ѝ място и отстъпи назад, за да я разгледа от разстояние. Този път Кристофър не наруши мълчанието му.
— Поразителна е — каза той след малко.
— И съвсем истинска — допълни Келър.
— Възможно е. А може и да е дело на много умел фалшификатор.
— Не е.
— За да се уверя, трябва да направя един прост тест — анализ на стърготина от боята. Ако боята е истинска, имаме сделка. Ако не е, никога повече няма да ме видите, оставяйки ви свободен да я пробутате на някой по-некомпетентен купувач.