— Колко време ще отнеме?
— Седемдесет и два часа.
— Разполагате с четирийсет и осем.
— Аз не искам да прибързвам, господин Бартоломю. Нито пък моят клиент.
Кристофър се поколеба, преди да кимне веднъж. С помощта на скалпел Сам майсторски отдели две малки люспи от боята върху платното — едната от долния десен ъгъл, а другата от долния ляв ъгъл — и ги постави в стъклено шишенце. После пъхна шишенцето в джоба си и следван от Келър, се заизкачва по стълбите. Навън мъжкият силует все още стоеше в края на двора.
— Ще имам ли някога шанса да видя вашия сътрудник? — попита Сам.
— Не ви съветвам да го правите — отговори Кристофър.
— Защо?
— Защото ще е последното лице, което ще видите.
Сам се намръщи и се напъха в багажника на мерцедеса.
Келър затръшна капака и го откара обратно в Париж.
Всички те бяха опитни агенти, всеки по своя уникален начин, но по-късно щяха да кажат, че следващите три дни са минали със скоростта на скована от лед река. Обичайното търпение на Габриел го напусна. Той бе организирал кражбата на една от най-известните картини в света като част от тактика за намирането на друга картина и все пак всичко това щеше да бъде безполезно, ако мъжът, наречен Сам, се оттеглеше от сделката. Само Морис Дюран — може би най-големият специалист в света на незаконната търговия с произведения на изкуството, остана уверен. От опита, който имаше, той знаеше, че безскрупулните колекционери като господин Голямата клечка рядко се отказваха от възможността да придобият творба на Ван Гог. Според него примамката на „Слънчогледи“ бе твърде голяма, за да ѝ устои. Освен ако по погрешка Габриел не бе показал на Сам фалшификата, което той не бе направил, анализът на люспите от боята щеше да даде положителен резултат и сделката щеше да продължи.
Те имаха и друг вариант, в случай че Сам се откажеше: можеха да го проследят и да се опитат да установят самоличността на клиента му — мъжа с голямото богатство, който бе готов да плати 25 милиона евро за откраднато произведение на изкуството. Това беше и една от причините Габриел и Келър — двама от най-опитните специалисти по следене на хора в света, да наблюдават всяко движение на Сам през трите дни на изчакване. Наблюдаваха го сутрин, докато се разхождаше по алеите в Градините на Тюйлери, и в следобедните часове, докато посещаваше туристическите забележителности заради своето прикритие, и вечер, докато вечеряше — винаги сам, в някое заведение на „Шанз-Елизе“. Впечатлението, което създаваше, бе на дисциплиниран човек. Алон и Келър бяха единодушни, че в някакъв момент от живота си Сам е бил член на тайното братство на шпионите. Или може би, мислеха си те, все още беше.
Сутринта на третия ден той ги накара да се притеснят леко, като не се появи за обичайната си разходка. Тревогата им нарасна в четири следобед, когато го видяха да излиза от хотел „Крийон“ с два големи куфара и да се настанява на задната седалка на една лимузина. Ала тревогата им бързо се разсея, когато колата го закара пред клона на банка „Ейч Ес Би Си“ на булевард „Осман“. Тридесет минути по-късно той се върна в стаята си. Според Келър имаше само две възможности. Или Сам бе извършил най-безшумния банков обир в историята, или просто бе изтеглил голяма сума пари в брой от сейфа. Кристофър подозираше, че е последното. Същото смяташе и Габриел. Ето защо напрежението не бе много голямо, когато най-сетне дойде време да позвънят на Сам за отговора му. Тази чест се падна на Келър. Когато разговорът свърши, той погледна към Алон и се усмихна.
— Може никога да не открием картината на Караваджо — каза Кристофър, — но сме на път да получим двадесет и пет милиона евро от парите на господин Голямата клечка.
24.
Шел, Франция
Имаше обаче едно условие: Сам си запазваше правото да избере времето и мястото на размяната на парите и стоката. Времето бе единадесет и половина на следващата вечер. Мястото — склад в мрачното градче Шел, намиращо се източно от Париж. На следващата сутрин Келър отиде с колата дотам, докато хората от останалата част от Северна Франция се стичаха към центъра на столицата. Складът се помещаваше там, където Сам беше казал, че се намира — на булевард „Франсоа Митеран“, точно срещу автокъща на „Рено“. На избелялата табела пишеше „Евротранс“, макар че нямаше никакво указание точно какъв вид услуги предоставяше компанията. Гълъби влитаха и излитаха през счупените прозорци, а зад железните решетки на оградата се виждаше обширен двор, обрасъл с бурени. Кристофър слезе от колата си и разгледа портата с автоматична ключалка. Беше минало много време, откакто тя не бе отваряна.