Той прекара един час, извършвайки рутинна разузнавателна оценка на улиците около склада, и после се отправи на север към селската къща в Андевил. Когато пристигна, завари Габриел и Киара да почиват в огряната от слънце градина. Двете картини на Ван Гог бяха подпрени на стената в хола.
— Все още не знам как можеш да ги различиш — каза Келър.
— Доста е очевидно, не мислиш ли?
— Не, не мисля.
Алон кимна към картината вдясно.
— Сигурен ли си?
— Следите по страните на подрамника са от моите пръсти, а не на Винсент. Пък и на нея има и това.
Габриел включи предоставения му от Службата телефон „Блекбъри“ и го приближи до горния десен ъгъл на платното. Екранът светна червено, което показваше наличието на скрит предавател.
— Сигурен ли си за обхвата? — попита Кристофър.
— Пробвах го отново тази сутрин. Стабилен е като скала на разстояние от десет километра.
Келър погледна към истинската картина на Ван Гог.
— Много жалко, че никой не се е сетил да сложи проследяващо устройство и на тази.
— Да — каза сдържано Алон.
— Колко дълго смяташ да я задържиш?
— Нито ден повече от необходимото.
— Кой ще я пази, докато ние преследваме фалшификата?
— Надявах се да я оставя в посолството ни в Париж — отвърна Габриел, — но шефът на централата не иска да я докосва. Така че ще трябва да взема други мерки.
— Какви мерки?
Когато Алон не отговори, Келър бавно поклати глава.
— Това е малко странно, не мислиш ли?
— Животът е сложен, Кристофър.
Англичанинът се усмихна.
— На мен ли го казваш.
Те напуснаха живописната селска вила в осем часа вечерта. Копието на „Слънчогледи“ беше в багажника на мерцедеса на Келър, а автентичната картина на Ван Гог — в този на Габриел. Той я занесе на Морис Дюран в магазина му на улица „Мироменил“. След това остави Киара в тайната квартира с изглед към моста Пон Мари и се отправи към градчето Шел.
Алон пристигна няколко минути преди единайсет часа и се отправи към склада на булевард „Франсоа Митеран“. Той се намираше в район на града, чиито улици не бяха много оживени по тъмно. Габриел обиколи имота два пъти, търсейки доказателства за наблюдение или нещо, което да подсказва, че Келър е на път да попадне в капан. Като не откри нищо необичайно, той се зае да потърси подходящ наблюдателен пост, където седящ сам човек не би привлякъл вниманието на полицаите. Единственият вариант бе един мрачен парк, където дузина местни хулигани скейтбордисти пиеха бира. От едната страна на парка имаше редица пейки, осветени от жълти улични лампи. Габриел паркира колата си на улицата и седна на пейката, която бе най-близо до входа на „Евротранс“. Хулиганите го изгледаха за миг въпросително, преди да подновят обсъждането на належащите за деня въпроси. Той погледна часовника си. Беше единадесет часът и пет минути. След това погледна блекбърито си. Сигналът все още бе извън обхват.
Като вдигна отново поглед, видя фаровете на автомобил на булеварда. Беше малък червен ситроен, който профуча покрай входа на „Евротранс“ и продължи с пълна скорост край парка, оставяйки след себе си пулсиращите звуци на френски хип-хоп. Зад него имаше друга кола — черно беемве, която бе толкова чиста, че изглеждаше като току-що измита за случая. Тя спря пред портата и шофьорът слезе. В тъмнината бе невъзможно да се види лицето му, но по фигурата и движенията той бе двойник на Сам.
Мъжът натисна с показалеца си няколко бутона на клавиатурата на електронната заключваща система с увереността на човек, който знае комбинацията от дълго време. После отново се качи зад волана, изчака вратата да се отвори и влезе в имота. Той спря за малко, докато вратата се затвори зад него, и след това подкара към входа на склада. Там пак слезе от колата и набра кода за отваряне с бързина, която предполагаше доброто му познаване. Когато вратата се плъзна настрани, мъжът вкара колата в склада и изчезна от поглед.
Пристигането на луксозния автомобил в изоставения склад на булевард „Франсоа Митеран“ остана незабелязано за всички в малкия тъмен парк, освен за шейсетгодишния мъж, който седеше сам. Той погледна часовника си — беше единайсет часът и осем минути. После хвърли поглед на екрана на своето блекбъри. Червената лампичка мигаше и се движеше в неговата посока.
Келър пристигна точно в единайсет и половина. Той звънна на мобилния телефон на Сам и портата се отвори. Пред него се ширна участък от напукан асфалт — пуст и тъмен. Той подкара колата по него бавно, следвайки инструкциите на Сам, и влезе в склада. В противоположния край на голямото като футболно игрище пространство блестяха габаритите на едно беемве. Кристофър различи фигурата на мъж, облегнат на капака, с телефон до ухото и два големи куфара в краката му. Не се виждаше никой друг.