— Спрете там — каза Сам.
Келър натисна педала на спирачката.
— Изключете двигателя и фаровете.
Кристофър направи, както му бе казано.
— Излезте от колата и застанете така, че да мога да ви виждам.
Келър излезе бавно и застана пред предния капак. Сам бръкна през страничния прозорец на своето беемве и включи предните фарове.
— Съблечете си палтото.
— Това наистина ли е необходимо?
— Искате ли парите, или не?
Келър съблече палтото си и го хвърли върху капака на мерцедеса си.
— Обърнете се с лице към колата.
Кристофър се поколеба, после се обърна с гръб към Сам.
— Много добре.
Англичанинът бавно се обърна отново с лице към посредника.
— Къде е картината?
— В багажника.
— Извадете я и я сложете на земята — на двадесет крачки пред автомобила.
Келър отвори багажника и извади картината. Тя бе опакована с пергаментова хартия и бе скрита в найлонов чувал за боклук. Той я сложи на бетонния под на двадесет крачки пред мерцедеса и зачака следващата инструкция на Сам.
— Върнете се при колата си — долетя гласът от другия край на помещението.
— Няма начин — отговори Кристофър, заслепен от фаровете на беемвето.
За кратко възникна безизходно положение. След това Сам излезе напред в ярката светлина. Той спря на няколко крачки от Келър, погледна надолу и се намръщи.
— Искам да я видя още веднъж.
— Тогава предлагам да махнете найлоновата опаковка. Но го направете внимателно, Сам. Ако нещо се случи с тази картина, ще ви държа отговорен.
Сам се наведе и извади платното от чувала. След това обърна изображението към фаровете на колата си и огледа начина на живописване и подписа.
— Е? — попита Кристофър.
Сам погледна пръстовите отпечатъци по страните на подрамника, после и музейните маркировки на гърба.
— След минутка — отвърна той тихо. — След минутка.
Колата на Келър излезе от склада в единайсет часа и четирийсет минути. Портата на двора беше отворена, когато стигна до нея. Кристофър зави надясно и мина с пълна скорост покрай пейката, на която седеше Габриел. Алон не му обърна внимание, защото гледаше задните фарове на беемвето, което се отдалечаваше по булевард „Франсоа Митеран“. Той сведе очи към своето блекбъри и се усмихна. „Нещата се задействаха — помисли си Габриел. — Определено се задействаха.“
Червената светлинка на проследяващото устройство примигваше с ритмичността на сърдечен пулс. Тя премина през останалите парижки предградия и след това се понесе стремително на изток по магистрала А4 към Реймс. Габриел караше на километър след Сам, а Кристофър — на километър зад него. Двамата разговаряха по телефона само веднъж — кратък разговор, по време на който Келър потвърди, че сделката е приключила благополучно. Сам притежавал картината, а Кристофър имал парите на Сам. Те били скрити в багажника на колата в торбата за боклук, в която Алон бе опаковал копието на „Слънчогледи“. Всичките, с изключение на една-единствена пачка с банкноти от по сто евро, която била напъхана в джоба на палтото на Келър.
— Защо е в джоба ти? — попита Габриел.
— Това са пари за бензин — отговори Кристофър.
Сто и двадесет километра деляха източните предградия на Париж от Реймс — разстояние, което Сам измина за малко повече от час. Точно когато напуснаха града, червената светлинка внезапно спря на магистрала А4. Габриел бързо скъси дистанцията и видя Сам да пълни резервоара на колата си на една крайпътна бензиностанция. Той веднага позвъни на Келър и му каза да отбие, след това изчака, докато Сам отново пое по магистралата. В рамките на няколко минути трите коли възобновиха първоначалната си формация: Сам начело, Алон на километър зад Сам и Кристофър — на километър зад него.
От Реймс те продължиха все на изток, минавайки през Вердюн и Мец. После магистрала А4 зави на юг и ги отведе в Страсбург — административен център на френския регион Елзас и седалище на Европейския парламент, разположен на левия бряг на река Рейн. Няколко минути след изгрев слънце двадесет и пет милиона евро в брой и копие на откраднатия шедьовър на Винсент ван Гог преминаха незабелязано в Германия.