Първият град от германската страна на границата бе Кел, а отвъд него се простираше аутобан А5. Сам кара по него до Карлсруе, след това зави по А8 и се насочи към Щутгарт. Когато стигна до югоизточните му покрайнини, уцели пиковия час на сутрешния трафик. Той пропълзя през града по Хауптщатерщрасе и се запъти към Щутгарт-Мите — приятен квартал с офиси и магазини в центъра на разрастващата се метрополия. Габриел почувства, че Сам наближава крайната си дестинация, така че скъси дистанцията на няколкостотин метра. И тогава се случи единственото нещо, което най-малко бе очаквал.
Мигащата червена светлина изчезна от екрана на блекбърито му.
Според блекбърито на Алон проследяващото устройство предаде последния си електронен сигнал от Бьохаймщрасе № 8. На този адрес се издигаше хотел със сива мазилка, който изглеждаше така, сякаш е бил внесен от Източен Берлин по време на най-мрачните дни на Студената война. От задната страна на хотела, докъдето се стигаше по тясна уличка, имаше обществен многоетажен паркинг. Беемвето бе паркирано на най-ниското ниво, в един ъгъл, където лампата на тавана бе счупена. Сам се бе отпуснал върху волана с изцъклени очи, предното стъкло бе опръскано с кръв и мозък. Картината „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, беше изчезнала.
25.
Женева
Те напуснаха Щутгарт по същото шосе, по което бяха влезли в него, и се върнаха обратно във Франция през Страсбург. Келър се отправи за Корсика, а Габриел — за Женева. Той пристигна в ранния следобед и веднага позвъни на Кристоф Бител от един обществен телефон край брега на езерото. По гласа на служителя на тайната полиция си пролича, че не му стана никак приятно да го чуе отново толкова скоро. Стана му още по-неприятно, когато Алон му обясни защо се е върнал в града.
— Изключено — каза Кристоф.
— Тогава, предполагам, ще се наложи да съобщя на света за всички откраднати картини, които открих в онзи склад.
— Дотук беше новият Габриел Алон.
— Колко време трябва да ви чакам, Бител?
— Ще видя какво мога да направя.
На Кристоф Бител му отне един час, за да разтреби бюрото си в седалището на Федералната разузнавателна служба, и още два часа, за да измине пътя от Берн до Женева. Габриел го чакаше на един оживен ъгъл на „Рю дю Рон“. Беше малко след шест часа. От представителните офис сгради заизлизаха спретнати швейцарски финансисти, красиви момичета и издокарани чужденци се стичаха в лъскавите кафенета. Всичко беше много благоприлично. Дори масовите убийци пазеха поведение, когато идваха в Женева.
— Щяхте да ми казвате защо трябва да отворя онзи сейф за вас — каза Бител, когато се вля отново във вечерния трафик с присъщото му прекалено голямо внимание.
— Защото операцията, която провеждам, се натъкна на неочаквано препятствие и за момента няма към къде другаде да се насоча.
— Какво е препятствието?
— Един труп.
— Къде?
Габриел се поколеба.
— Къде? — попита отново Бител.
— В Щутгарт — отговори Алон.
— Предполагам, че става дума за арабина, който е бил прострелян в главата тази сутрин в центъра на града?
— Кой каза, че е арабин?
— ФСЗК.
Федералната служба за защита на конституцията бе службата за вътрешно разузнаване на Германия. Тя поддържаше тесни връзки с алеманските си събратя в Берн.
— Какво знаят за него? — попита Габриел.
— Почти нищо, затова се обърнаха към нас. Изглежда, убийците са взели портфейла му, след като са го застреляли.
— Това не е единственото нещо, което са взели.
— Вие отговорен ли сте за смъртта му?
— Не съм сигурен.
— Ще ви попитам по друг начин, Алон. Вие ли опряхте пистолета до главата му и натиснахте спусъка?
— Не ставайте смешен.
— Въпросът ми не е толкова невероятен. В крайна сметка вие имате внушителни резултати, когато става дума за трупове на европейска територия.
Габриел не отговори нищо.
— Знаете ли името на човека, който е бил в колата по онова време?
— Той се представяше като Сам, но имам чувството, че истинското му име бе Самир.
— Фамилия?
— Така и не я открих.
— Паспорт?
— Той говореше френски много добре. Ако питате мен, предполагам, че е бил от Близкия изток.
— Ливан?
— Може би. Или може би от Сирия.
— Защо беше убит?
— Не съм сигурен.
— Можете да се справите и по-добре от това, Алон.
— Възможно е да е притежавал картина, която изглеждаше до голяма степен като „Слънчогледи“ на Винсент ван Гог.