— Онази, която беше открадната от Амстердам?
— Беше взета назаем — вметна Габриел.
— Кой нарисува фалшификата?
— Аз.
— Защо Сам я притежаваше?
— Аз му я продадох за двадесет и пет милиона евро.
Швейцарецът изпсува тихо.
— Вие попитахте, Бител.
— Къде е картината?
— Коя от картините?
— Истинският Ван Гог! — отвърна рязко Кристоф.
— Тя е в сигурни ръце.
— А парите?
— Дори в още по-сигурни ръце.
— Защо сте откраднали картина на Ван Гог и сте продали нейно копие на арабин на име Сам?
— Защото издирвам творба на Караваджо.
— За кого?
— За италианците.
— Защо един агент от израелското разузнаване издирва картина за италианците?
— Защото му е трудно да отказва на хората.
— И ако уредя да надникнете в сейфа? Какво очаквате да намерите?
— Честно казано, Бител, нямам никаква представа. Швейцарецът въздъхна тежко и посегна към телефона си.
Той проведе един след друг два телефонни разговора. Първият бе със стройната му приятелка в безмитната зона. Вторият бе с един ключар, който от време на време правеше услуги на Федералната разузнавателна служба в кантон Женева. Когато пристигнаха, жената чакаше на портала; ключарят се появи час след това. Той се казваше Цимер. Мъжът имаше кръгло пухкаво лице и немигащ поглед на плюшена играчка. Дланта му беше толкова изящна и нежна, че Габриел я пусна бързо от страх да не я нарани.
Той носеше тежко правоъгълно куфарче от черна кожа, което стискаше здраво, минавайки след Бител и Алон през външната врата на хранилището на Джак Брадшоу. Дори и да беше осведомен за картините, ключарят не показа никакви признаци за това — вниманието му бе насочено единствено към малкия сейф, поставен на пода до бюрото. Той бе произведен от германска фирма от Кьолн. Цимер се намръщи, сякаш се бе надявал на нещо, което да е по-голямо предизвикателство.
Също като реставратора, ключарят не обичаше да го наблюдават, докато работи. Поради тази причина Габриел и Кристоф бяха принудени да се оттеглят във вътрешната стая на хранилището, която Ив Морел бе използвал като нелегално ателие. Двамата седнаха на пода, подпрели гърбове на стената, с изпружени напред крака. От звуците, долитащи през отворената врата, бе очевидно, че Цимер използваше метод, известен като „пробиване в слабите точки“. Въздухът се изпълни с миризмата на горещ метал. Тя напомни на Габриел миризмата на наскоро използван пистолет. Той погледна часовника си и се намръщи.
— Колко време ще отнеме това? — попита Алон.
— Някои сейфове се отварят по-лесно от други.
— Ето защо винаги съм предпочитал внимателно поставен пластичен експлозив. „Семтекс“ е чудесен отварящ „лост“.
Бител извади телефона си и прегледа електронната си поща, а Габриел разсеяно загледа боите върху палитрата на Ив Морел: охра, златно, червено… Най-сетне, един час след като Цимер бе започнал работа, от съседната стая се чу силното тупване на тежък метален предмет. Ключарят се показа на вратата, стиснал черното си кожено куфарче, и кимна на Бител.
— Смятам, че мога и сам да намеря пътя към изхода — каза той и си тръгна.
Алон и Бител станаха от пода и отидоха в съседната стая. Вратата на сейфа беше леко открехната — не повече от сантиметър. Габриел посегна към нея, но Кристоф го спря.
— Аз ще го направя.
Той махна с ръка на Алон да отстъпи. След това отвори вратата на сейфа и надникна в него. Той беше празен, с изключение на един бял плик за писма. Бител го взе и прочете името, написано на предната му страна.
— Какво е това? — попита Габриел.
— Изглежда, че е писмо.
— За кого?
Кристоф му го подаде и каза:
— За вас.
Беше по-скоро писмено изложение, отколкото писмо, оперативен отчет, написан от един низвергнат шпионин, изпитващ угризения заради извършеното предателство. Габриел го прочете два пъти — веднъж, докато беше още в хранилището на Джак Брадшоу, и втори път, докато седеше в залата за заминаващи на международното летище в Женева. Няколко минути след девет часа полетът му бе обявен първо на френски език, след това на английски и накрая на иврит. Звученето на родния му език ускори пулса му. Той пъхна писмото в пътната си чанта, изправи се и се качи на самолета.
Трета част
Отвореният прозорец
26.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив