— Има си причина тези програми да не се наложат в Израел. Ние не говорим така.
— А може би трябва.
Тя взе една чиния и започна да я пълни с храна за Габриел.
— Не съм гладен, Бела.
Тя стовари чинията на масата.
— Аз съм ти бясна, по дяволите!
— И аз останах с това впечатление.
— Защо крадеш работата на Узи?
— Не я крада.
— А ти как би го нарекъл?
— Аз нямах избор по въпроса.
— Можеше да им откажеш.
— Опитах се, но нямаше никакъв ефект.
— Трябваше да се постараеш повече.
— Вината не е моя, Бела.
— Знам, Габриел. Ти никога не си виновен.
Тя погледна към езерцата и фонтаните в градината си. Те сякаш за миг я успокоиха.
— Никога няма да забравя първия път, когато те видях — каза най-сетне Бела. — Вървеше сам по един коридор на „Цар Саул“ малко след като се бе върнал от Тунис. Изглеждаше точно така, както изглеждаш сега — същите зелени очи и прошарени слепоочия. Ти беше като ангел, израелският ангел на отмъщението. Всички те обичаха. Узи те боготвореше.
— Хайде да не се увличаме, Бела.
Тя сякаш не го чу.
— А после се случи онова във Виена — продължи жената след малко. — Това беше катаклизъм, бедствие с библейски мащаби.
— Всички сме загубили близки хора, Бела. Всички сме скърбили.
— Вярно е, Габриел, но случилото се във Виена беше различно. След Виена ние вече не бяхме същите. Нито един от нас. — Тя замълча, после добави: — Особено Шамрон.
Алон проследи погледа на Бела в бляскавата градина, но за момент се видя да върви през напечения от слънцето двор на Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“ в Йерусалим. Беше септември 1972 година, няколко дни след убийството на единадесет израелски спортисти и треньори по време на Олимпиадата в Мюнхен. Сякаш от нищото в двора се появи нисък и сух като желязо мъж с грозни очила и зъби като на стоманен капан. Той не си каза името, защото не бе необходимо. Мъжът бе човекът, за когото се говореше само шепнешком. Човекът, който бе откраднал тайните, довели до светкавичната победа на Израел в Шестдневната война. Човекът, който беше отвлякъл Адолф Айхман — един от главните организатори на холокоста, на един уличен ъгъл в Аржентина.
Шамрон…
— Ари обвини себе си за това, което ти се случи във Виена — казваше Бела. — И никога не си прости. След това се отнасяше с тебе като със син. Той ти позволяваше да идваш и да си отиваш, както ти бе угодно. Обаче никога не се отказа от надеждата, че един ден ще се върнеш у дома и ще поемеш контрола на любимата му Служба.
— Знаеш ли колко пъти съм отказвал работата?
— Толкова, че Шамрон в крайна сметка я даде на Узи. Той получи работата като утешителна награда.
— Всъщност аз бях този, който предложи Узи да стане следващият началник.
— Сякаш работата е твоя, та да я раздаваш. — Тя се усмихна горчиво. — Узи казвал ли ти е някога, че аз го посъветвах да не приема тази работа?
— Не, Бела. Никога не го е споменавал.
— Винаги съм знаела, че ще свърши така. Ти трябваше да напуснеш елегантно сцената и да останеш в Европа. Но какво направи? Вкара пратка с повредени центрофуги в иранския канал за доставка на ядрени материали и унищожи четири тайни съоръжения за обогатяване на уран.
— Тази операция бе осъществена под наблюдението на Узи.
— Но беше твоя операция. Всички на булевард „Цар Саул“ знаят, че е твоя, както и всички на улица „Каплан“
На улица „Каплан“ се намираше седалището на министър-председателя. По думите на всички Бела бе твърде чест посетител там. Габриел винаги бе подозирал, че нейното влияние на булевард „Цар Саул“ надхвърля обзавеждането на кабинета на съпруга ѝ.
— Узи е добър шеф — каза тя. — Страшно добър шеф. Той има само един недостатък. Той не е теб, Габриел. И никога няма да бъде. Затова е изхвърлен встрани от пътя.
— Не и ако аз имам да кажа нещо по този въпрос.
— Не направи ли вече достатъчно?
От вътрешността на къщата се разнесе телефонен звън. Бела не показа никакво желание да отиде да се обади.
— Защо си тук? — попита тя.
— Искам да говоря с теб за бъдещето на Узи.
— Благодарение на теб той няма такова.
— Бела…
Тя отказваше да се успокои, поне засега.
— Ако имаш да казваш нещо за бъдещето на Узи, може би трябва да говориш с него.
— Мислех, че ще бъде по-продуктивно, ако го прескоча.
— Не се опитвай да ме ласкаеш, Габриел.