— Трудно е.
— Разбирам.
Те спряха за кратко пред прозореца, без да говорят или да помръдват.
— Има нещо, което трябва да знаете — каза най-сетне лекарят. — Тя не е престанала да ви обича, дори и след развода.
— Това трябва ли да ме накара да се почувствам по-добре?
— Не — отвърна докторът, — но заслужавате да знаете истината.
— Тя — също.
Те отново замълчаха.
— Близнаци, нали?
— Близнаци.
— Момчета или момичета?
— По едно от двете.
— Навярно бихте могли да ѝ позволявате да прекарва малко време с тях.
— Най-напред най-важното, докторе.
— Да — каза лекарят, когато Габриел влезе сам в градината. — Най-напред най-важното.
Тя седеше в инвалидната си количка, отпуснала в скута си деформираните си ръце. Косата ѝ — някога дълга и тъмна като на Киара, сега бе подстригана късо съгласно изискванията на болницата и бе силно прошарена. Габриел целуна хладната, втвърдена от белезите кожа на бузата ѝ, преди да седне на пейката до нея. Леа се взираше невиждащо в градината, без да забелязва присъствието му. „Тя остарява — помисли си той. — Всички остаряваме.“
— Виж снега, Габриел — внезапно каза Леа. — Не е ли красив?
Той погледна към яркото слънце, което грееше от безоблачното небе.
— Да, Леа — отвърна разсеяно. — Красив е.
— Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато над Тел Авив се сипят ракети.
Това бяха някои от последните думи, които Леа му беше казала в нощта на атентата във Виена. Тя страдаше от особено остра комбинация от посттравматично стресово разстройство и от психотична депресия. От време на време имаше моменти на прояснение на съзнанието, но през повечето време бе пленница на миналото. Преживяното във Виена се въртеше постоянно в ума ѝ като видеокасета, която тя не можеше да спре: последното им хранене заедно, последната им целувка, пожарът, който погуби единственото им дете и изгори плътта на Леа. Животът ѝ се бе свил до пет минути и тя ги преживяваше отново и отново в продължение на повече от двайсет години.
— Мислех, че си ме забравил, Габриел.
Леа бавно обърна глава и сега в очите ѝ долови, че го е познала. Гласът ѝ, когато заговори отново, прозвуча шокиращо: като гласа, който бе чул за първи път преди много години да го вика от другия край на едно ателие в Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“.
— Кога за последен път беше тук?
— Идвах да те видя на рождения ти ден.
— Не си спомням.
— Направихме парти, Леа. Всички останали пациенти дойдоха. Беше прекрасно.
— Аз съм самотна тук, Габриел.
— Знам, Леа.
— Нямам си никого. Никого освен теб, любов моя.
Той изпита чувството, че е загубил способността си да диша. Леа протегна ръка и постави дланта си в неговата.
— Нямаш боя по пръстите — каза тя.
— Не съм работил няколко дни.
— Защо?
— Това е дълга история.
— Имам време — каза Леа. — Нямам нищо друго, освен време.
Тя извърна глава и се загледа в градината. Очите ѝ взеха да помръкват.
— Не си отивай, Леа. Има нещо, което трябва да ти кажа.
Тя се върна при него.
— Картина ли реставрираш сега? — попита Леа.
— На Веронезе — отговори той.
— Коя по-точно?
Габриел ѝ каза.
— Значи, пак живееш във Венеция.
— За още няколко месеца.
Тя се усмихна.
— Помниш ли, когато двамата живеехме във Венеция, Габриел? Това беше, когато стажуваше при Умберто Конти.
— Спомням си, Леа.
— Нашата квартира беше толкова малка.
— Защото беше само една стая.
— Онези дни бяха прекрасни, нали, Габриел? Дни на изкуство и вино. Трябваше да останем заедно във Венеция, любими. Нещата щяха да се развият различно, ако не се беше върнал в Службата.
Алон не отговори. Не можеше да произнесе нито дума.
— Съпругата ти е от Венеция, нали?
— Да, Леа.
— Тя красива ли е?
— Да, Леа, много е красива.
— Бих искала някой път да се запозная с нея.
— Ти вече го направи, Леа. Тя е идвала тук много пъти, за да те види.
— Не си спомням. Може би така е по-добре. — Тя извърна глава. — Искам да говоря с майка ми. Искам да чуя гласа на мама.
— Ще ѝ се обадим веднага, Леа.
— Провери дали коланът на Дани е достатъчно стегнат. Улиците са хлъзгави.
— Той е добре, Леа.
Тя отново обърна лице към него. После, след минута мълчание, попита:
— Имате ли деца?
Габриел не беше сигурен дали Леа е в настоящето, или в миналото.