През 1944 г. той напуснал Кардаха, за да учи в крайбрежния град Латакия. Там започнал да се занимава активно с политика, като се присъединил към новата Арабска социалистическа партия БААС — светско движение, което искало да сложи край на западното влияние в Близкия изток чрез панарабския социализъм. През 1951 г. той постъпил във военната академия в Алепо — традиционният път за един алауит, опитващ се да избяга от оковите на планинската бедност, и от 1964 г. вече бил в командването на сирийските ВВС. След преврата, извършен от БААС през 1966 г., станал министър на отбраната на Сирия — пост, който заемал по време на пагубната война на Сирия с Израел през 1967 г., когато тя бе загубила Голанските възвишения. Въпреки катастрофалния провал на войските му, три години по-късно той станал президент на Сирия. Като знак за бъдещите му действия нарекъл довелия го на власт безкръвен преврат изправително движение.
Издигането му сложило край на дългия период на политическа нестабилност в Сирия, но на висока цена за сирийския народ и за останалата част от Близкия изток. Силно зависим от Съветския съюз, неговият режим бил сред най-опасните в региона. Той подкрепял радикалните членове на палестинското движение — Абу Нидал действал безнаказано от Дамаск в продължение на години — и оборудвал армията си с най-модерните съветски танкове, изтребители и установки за противовъздушна отбрана. Самата Сирия се превърнала в огромен затвор, място, където факс апаратите били забранени и само една неуместна дума, казана за владетеля, отвеждала хората до „Мезех“ — печално известния затвор в западната част на Дамаск. Петнадесет отделни служби за сигурност следели сирийския народ и се шпионирали помежду си. Всички те, както и сирийската армия, били контролирани от алауитите. Около владетеля и семейството му бил изграден култ към личността. Неговият лик — с високо, изпъкнало чело и болнава бледност — се извисявал над всеки площад и висял по стените на всяка обществена сграда в страната. Майка му — обикновена селянка, била почитана почти като светица.
Обаче едно десетилетие след неговия възход голяма част от сунитското мнозинство в страната вече не било доволно да бъде управлявано от един алауитски селянин от Кардаха. В Дамаск редовно избухвали бомби, а през юни 1979 г. самовзривил се член на Мюсюлманското братство убил най-малко петдесет алауитски кадети в столовата на военната академия в Алепо. Година по-късно ислямски бунтовници хвърлили две гранати срещу владетеля по време на дипломатическа церемония в Дамаск и от този момент избухливият му брат обявил тотална война на Братството и неговите сунитски поддръжници. Едно от първите му действия било да изпрати части от ръководените от него отбранителни сили — пазителите на режима, в разположения насред пустинята затвор „Тадмор“. Там около осемстотин политически затворници били изклани в килиите си.
Но именно в град Хама — център на дейността на Мюсюлманското братство, разположен на бреговете на река Оронт, режимът показал докъде би стигнал, за да гарантира оцеляването си. Рано сутринта на 2 февруари 1982 г. в отиващата към прага на гражданска война страна силите по сигурността влезли в града заедно с няколкостотин агенти на страховитата тайна полиция Мухабарат. Последвало най-жестокото клане в съвременната история на Близкия изток — едномесечно безумие на убийства, изтезания и разрушения, в което загинали най-малко двадесет хиляди души, а градът бил превърнат в руини. Управникът изобщо не отрекъл клането, нито оспорил броя на убитите. В действителност той оставил града да лежи в руини месеци наред като напомняне за това, което ще се случи с онези, които се осмелят да оспорят властта му. В Близкия изток излязъл на мода нов израз: Правилата на Хама.
Управникът никога повече не бил изправен пред сериозна заплаха. Нещо повече: на президентските избори през 1991 г. той спечелил 99,9% от гласовете, което накарало един сирийски коментатор да отбележи, че дори и Аллах не би се справил толкова добре. Той наел един прочут архитект да построи за него пищен президентски дворец, а когато здравето му се влошило, се замислил за своя приемник. Докато бил в неспособност да управлява поради болест, буйният му по-малък брат направил неуспешен опит да завземе властта и бил изпратен в изгнание. Любимият му най-голям син — военен, шампион по конен спорт, загинал в автомобилна катастрофа. Така че останал само кроткият му среден син, специализирал в Лондон офталмолог, да поеме контрола на семейния бизнес.