— Но ти не си израснала в Германия, нали, Ингрид?
— Защо питаш?
— Не говориш немски като роден език.
— Баща ми работеше в Ню Йорк — обясни Дина. — Израснала съм в Манхатън. Когато бях малка, отказвах да говоря на немски у дома. Намирах го за ужасен език.
Дори и обяснението да ѝ се стори подозрително, Джихан с нищо не го показа.
— В Линц ли работиш? — попита тя.
— Предполагам, зависи какво разбираш под работа.
— Разбирам го всяка сутрин да ходиш в някакъв офис.
— Тогава аз определено не работя.
— Тогава защо си тук?
„Тук съм заради теб“ — помисли си Дина. После обясни, че е дошла в Линц да работи над един роман.
— Писателка ли си?
— Все още не.
— За какво се разказва в книгата ти?
— Това е една история за несподелена любов.
— Като на Стивънс и госпожица Кентън? — Джихан кимна към романа, който лежеше на масата между тях.
— Донякъде.
— Историята в Линц ли се развива?
— Всъщност във Виена — отговори Дина. — По време на войната.
— На Втората световна война ли?
Дина кимна утвърдително.
— Героите евреи ли са?
— Само единият.
— Момчето или момичето?
— Момчето.
— А ти?
— Какво аз?
— Еврейка ли си, Ингрид?
— Не, Джихан — отвърна Дина, — не съм еврейка.
Лицето на Джихан Наваз остана безизразно.
— Ами ти? — попита Дина Сарид, сменяйки темата.
— Аз също не съм еврейка — отговори с усмивка младата жена.
— И ти не си австрийка.
— Израснала съм в Хамбург.
— А преди това?
— Родена съм в Близкия изток. — Тя замълча, после добави: — В Сирия.
— Такава ужасна война — каза сдържано Дина.
— Ако нямаш нищо против, Ингрид, предпочитам да не обсъждаме войната. Това ме потиска.
— Тогава ще се престорим, че войната не съществува.
— Поне засега. — Джихан извади кутия цигари от чантата си и когато запали една, Дина видя, че ръката ѝ леко трепереше. Първото вдишване на тютюневия дим сякаш я успокои.
— Няма ли да ме питаш какво правя в Линц?
— Какво правиш в Линц, Джихан?
— Един мой сънародник купи дял в малка частна банка тук. Той се нуждаеше от сътрудник, който говори арабски.
— Коя е банката?
Госпожица Наваз каза името.
— Предполагам, че вашият сънародник не се казва Вебер — отбеляза Дина.
— Не. — Джихан се поколеба, после добави: — Името му е Уалид ал Сидики.
— Какво точно работиш?
Госпожица Наваз изглеждаше благодарна за смяната на темата.
— Аз съм акаунт мениджър.
— Звучи като важен пост.
— Мога да те уверя, че не е. Аз главно откривам и закривам сметки на нашите клиенти. Също така надзиравам трансакциите с други банки и финансови институции.
— Толкова тайно ли е всичко, както се говори?
— Австрийската банкова система ли?
Дина кимна утвърдително.
Лицето на госпожица Наваз прие сурово изражение.
— Банка Вебер се отнася много сериозно към запазването на тайната на своите клиенти.
— Това звучи като слоган от брошура.
Джихан се усмихна.
— То си е такова.
— А какво ще кажеш за господин Ал Сидики? — попита Дина. — Той взема ли на сериозно конфиденциалността на своите клиенти?
Усмивката на Джихан се стопи. Тя дръпна от цигарата си и огледа нервно пустата улица.
— Искам да те помоля за една услуга, Ингрид — каза най-сетне младата жена.
— Само кажи.
— Моля те, не ми задавай въпроси за господин Ал Сидики. Всъщност бих предпочела никога повече да не споменаваме името му.
Тридесет минути по-късно Габриел и Ели Лавон седяха пред единия лаптоп в тайната квартира край Атерзее и слушаха как двете жени се разделят на улицата пред техните разположени една срещу друга жилищни сгради. Когато Дина се прибра в своя апартамент, Алон плъзна показалеца на аудио плейъра обратно към началото и прослуша втори път цялата среща. После я прослуша отново. Той щеше да я прослуша и четвърти път, ако Ели не се бе пресегнал и не бе кликнал върху иконата за стоп.
— Казах ти, че е тя — рече Лавон.
Габриел се намръщи. После постави показалеца на индикаторната лента за възпроизвеждане на 17:47 часа и кликна върху иконката за включване.
— Героите евреи ли са?
— Само единият.