Тя имаше в чантата си подробни инструкции за пътя, които извади, когато завиха от магистрала А1 по Атерзеещрасе. Габриел бе настоял да ги носи и сега. С бунтуваща се съвест Дина стискаше здраво листа, докато насочваше Джихан към крайната ѝ дестинация. Те минаха през малък курортен град, а след това през обработваеми земи, приличащи на шахматна дъска. Езерото се простираше от лявата им страна — тъмносиньо, обрамчено от зелени планини. Играейки ролята на екскурзовод, Дина посочи малкия остров, до който се стигаше по дълъг мост, където Густав Климт бе нарисувал прочутите си пейзажи от Атерзее.
Отвъд островчето проблясваха бели платноходки по местата си на кея, а отвъд пристанището се намираха крайезерните вили. Дина се престори за миг на объркана коя от тях бе на техния домакин. После изведнъж посочи към една отворена врата, сякаш изненадана, че са стигнали до нея толкова бързо. Джихан зави умело наляво и пое бавно по алеята. Дина беше благодарна за силния аромат на бор и цъфтящи храсти, който временно притъпи обвинителния аромат на парфюма на нейната спътничка. В сенките на предния двор бяха паркирани хаотично няколко автомобила. Джихан намери празно място и изключи двигателя. После се пресегна към задната седалка, за да вземе цветята и бутилката вино, които носеше като подарък. Докато слизаха от колата, от един отворен прозорец се разнесе музика: „Вярвай в мен“ на Ета Джеймс.
Входната врата на вилата също бе отворена. Когато Дина и Джихан се приближиха, на нея се показа мъж малко над шейсетте с тънка рошава коса. Той носеше скъпа синя риза, светъл ленен панталон и голям златен часовник. Мъжът се усмихваше приветливо, но кафявите му очи гледаха бдително. Джихан направи няколко крачки към него и замръзна на място. След това изви глава към Дина, която сякаш не забеляза изписания на лицето ѝ страх.
— Искам да те запозная с един стар приятел на семейството ми — каза тя. — Джихан Наваз, това е Феликс Адлер.
Джихан не помръдна, несигурна дали да продължи напред, или да отстъпи, докато мъжът, когото познаваше като Феликс Адлер, слезе бавно по стълбите. Все още усмихнат, той взе от ръцете ѝ цветята и виното. После погледна към Дина.
— Боя се, че с госпожица Наваз вече се познаваме. — Погледът му се премести от Дина на Джихан. — Обаче тя не може да ти го каже, защото това би нарушило правилата на австрийското частно банково обслужване. — Феликс замълча, колкото да се усмихне отново. — Не е ли вярно, госпожице Наваз?
Джихан остана мълчалива. Тя се взираше в цветята в ръката на хер Адлер.
— Аз неслучайно си открих сметка в Банка Вебер по-миналата седмица — каза той след малко. — Също така не е случайно, че сте тук днес. Виждате ли, госпожице Наваз, Ингрид и аз сме повече от стари приятели. Ние сме и колеги.
Джихан хвърли гневен поглед към Дина. После отново се взря в мъжа, когото познаваше като хер Адлер. Когато най-накрая проговори, гласът ѝ беше дрезгав от страх.
— Какво искате от мен? — попита тя.
— Ние имаме сериозен проблем — отговори той — и се нуждаем от вашата помощ, за да го решим.
— Какъв е проблемът?
— Заповядайте вътре, Джихан. Никой не може да ви нарани тук. — Хер Адлер се усмихна и я хвана нежно за лакътя. Пийнете чаша вино. Присъединете се към партито. Запознайте се с останалите наши приятели.
В големия хол на вилата бе наредена маса с храна и напитки. Те бяха непокътнати, така че се създаваше усещането за отменено или поне отложено празненство. През отворените френски прозорци подухваше лек бриз, донасяйки от време на време бръмченето на преминаваща моторна лодка. В другия край на стаята имаше угаснала камина, пред която седеше Габриел, взирайки се в една отворена папка. Той носеше тъмен делови костюм без вратовръзка и беше неузнаваем със сивата си перука, контактни лещи и очила. Узи Навот седеше до него в подобни дрехи, а в съседство с Навот беше Йоси Гавиш. Той носеше памучни панталони и измачкан блейзър и гледаше в тавана като пътник, страдащ от непоносима скука.