При влизането на Джихан Наваз се раздвижи единствено Габриел. Той затвори папката, постави я на масичката пред него и бавно се изправи на крака.
— Джихан — каза Алон с доброжелателна усмивка, — много мило от ваша страна, че дойдохте. — Той тръгна внимателно към нея, като възрастен човек, приближаващ изгубено дете. — Моля ви, простете ни за нетрадиционния характер на нашата покана, но го направихме, за да ви предпазим.
Каза това на немски, на изразения си берлински диалект. Той не убягна на госпожица Наваз — сирийската девойка от Хамбург, която сега живееше в Линц.
— Кой сте вие? — попита тя след малко.
— Не бих искал да започна този разговор с лъжа — отговори Габриел, продължавайки да се усмихва, — така че няма да си направя труда да ви кажа име. Аз работя за правителствена служба, която се занимава с въпроси, свързани с данъчното облагане и финансите. — Той посочи Навот и Йоси. — Тези господа се занимават със същото за съответните им правителства. Едрият, нещастен на вид мъж е от Австрия, а господинът със смачканото сако, който седи до него, е от Великобритания.
— Ами тези двамата? — попита Джихан, като кимна към Лавон и Дина.
— Ингрид и хер Адлер работят с мен.
— Те са много добри. — Младата жена изгледа Дина с присвити очи. — Особено тя.
— Съжалявам, че ви измамихме, Джихан, но нямахме друг избор. Всичко бе направено за вашата безопасност.
— За моята безопасност?
Габриел направи още една крачка към нея.
— Искахме да се срещнем с вас по начин, който да не събуди подозрение у работодателя ви. — Той замълча, после добави: — Господин Ал Сидики.
При споменаването на името му тя като че ли се сви уплашено. Алон се престори, че не е забелязал.
— Предполагам, че носите мобилния си телефон? — попита той, сякаш мисълта току-що му беше хрумнала.
— Разбира се.
— Бихте ли го дали на Ингрид, ако обичате? Важно е да изключим всичките ни мобилни апарати, преди да продължим този разговор. Човек никога не знае кой слуша.
Джихан извади телефона си от дамската си чанта и го предаде на Дина, която изключи захранването, преди да се шмугне мълчаливо в съседната стая. Габриел се върна до масичката за кафе и взе папката си. Той я отвори със сериозно изражение, сякаш тя съдържаше материали, които предпочиташе да не показва публично.
— Боя се, че банката, за която работите, е обект на разследване от известно време — каза Алон след малко. — Разследването има международен характер, както виждате от присъствието на моите колеги от Австрия и Обединеното кралство. В хода на разследването бяха открити солидни доказателства, които подсказват, че Банка Вебер АД не е нищо повече от една престъпна фирма, участваща в пране на пари, измами и незаконно укриване на облагаеми авоари и доходи. Което означава, че вие, Джихан, сериозно сте загазили.
— Аз съм само акаунт мениджър.
— Именно. — Алон извади един лист от папката и го вдигна, за да го види тя. — Всеки път, когато бъде открита сметка в Банка Вебер, вашият подпис фигурира на всички придружаващи документи. Вие също така извършвате повечето банкови преводи. — Габриел извади друг лист от папката, макар че този път го прегледа само той. — Например неотдавна сте превели доста голяма сума на банка „Трейд Уиндс“ на Каймановите острови.
— Откъде знаете за този трансфер?
— Всъщност те са били два — единият на 25 милиона долара, а другият на нищожните двадесет милиона. Сметките, на които са били преведени парите, се контролират от „Ел Икс Ар Инвестмънтс“. Адвокат на име Хамид Хадам ги е открил по указание на господин Ал Сидики. Хамид Хадам е от Лондон. Той е роден в Сирия. — Алон вдигна поглед от папката. — Както и вие, Джихан.
Страхът ѝ бе съвсем очевиден. Въпреки това тя успя да вдигне леко брадичката си, преди да отговори:
— Никога не съм се срещала с господин Хадам.
— Но името му ви е познато, нали?
Младата жена бавно кимна.
— И не оспорвате факта, че лично сте превели парите в тези сметки.
— Направих само това, което ми беше наредено.
— От господин Ал Сидики?
Тя запази мълчание. Габриел върна документите в папката, а нея сложи отново на масичката за кафе. Йоси пак се взираше в тавана. Навот гледаше през френските прозорци една минаваща моторна лодка така, сякаш му се искаше да е на нея.
— Аз май загубих интереса на моята аудитория — каза Алон, като посочи към двамата неподвижни мъже. — Със сигурност мога да кажа, че те биха искали да стигна до главното, за да можем да преминем към по-важните въпроси.
— И какво е то? — попита Джихан по-спокойно, отколкото си мислеше, че е възможно.