— Моите приятели от Виена и Лондон не се интересуват от съдебното преследване на един нисш банков чиновник. Честно казано, аз също. Ние искаме човека, който дърпа конците в Банка Вебер, човека, който работи зад заключена врата, пазена от двама въоръжени телохранители. — Той замълча, после добави: — Искаме господин Ал Сидики.
— Боя се, че не мога да ви помогна.
— Разбира се, че можете.
— Имам ли избор?
— Всички ние правим различни избори в живота си — отговори Габриел. — За съжаление, вие сте решили да приемете да работите в най-мръсната банка в Австрия.
— Не знаех, че е мръсна.
— Докажете го.
— Как?
— Като ни кажете всичко, което знаете за господин Ал Сидики. И като ни дадете списък на всички клиенти на Банка Вебер, размера на парите, които те са вложили в нея, както и местоположението на различните финансови инструменти, в които са инвестирани парите.
— Това е невъзможно.
— Защо?
— Защото ще бъде нарушение на австрийските банкови закони.
Алон сложи ръка върху рамото на Навот.
— Този господин работи за австрийското правителство. И щом той казва, че това не е нарушение на австрийското законодателство, значи не е.
Джихан се поколеба.
— Има и друга причина да не мога да ви помогна — каза тя най-накрая. — Аз нямам пълен достъп до имената на всички титуляри на сметки.
— Не сте ли акаунт мениджър?
— Разбира се, че съм.
— А не е ли работа на акаунт мениджъра да управлява сметките?
— Разбира се, че е — отвърна тя с гримаса.
— Тогава какъв е проблемът?
— Господин Ал Сидики.
— Тогава може би трябва да започнем оттам, Джихан.
— Габриел нежно сложи ръка на рамото ѝ. — От господин Ал Сидики.
38.
Атерзее, Австрия
Те я настаниха на почетното място на масата в хола, като фалшивата ѝ приятелка Дина седна от лявата ѝ страна, а Габриел — безименният данъчен експерт от Берлин, от дясната. Узи Навот ѝ предложи храна, която тя отказа, и чай, който прие. Той ѝ го сервира по арабски: в малка стъклена чаша и средно сладък. Джихан духна леко повърхността на течността, отпи една глътка и внимателно постави чашата на масата пред себе си. После тя разказа как един следобед през есента на 2010 г. видяла в едно специализирано издание обява за откриващо се работно място в Линц. По онова време Джихан работела като дребна служителка в хамбургската централа на голяма германска банка и дискретно проучвала и други възможности. Следващата седмица тя отишла до Линц и се срещнала с хер Вебер. После тръгнала по коридора и минала край двамата телохранители за отделна среща с господин Ал Сидики. Той провел интервюто изцяло на арабски език.
— Господин Ал Сидики спомена ли факта, че е родом от Сирия? — попита Алон.
— Не беше необходимо.
— Сирийците имат особен акцент, така ли?
Тя кимна утвърдително.
— Особено когато идват от планинския масив Ансария.
— Ансария се намира в Западна Сирия, нали? Близо до Средиземно море?
— Точно така.
— И хората, които живеят там, са предимно алауити, нали?
Тя се поколеба, после бавно кимна.
— Простете ми, Джихан, но съм малко новак по отношение на близкоизточните въпроси.
— Повечето германци са такива.
Той прие нейната критика с примирена усмивка и след това поднови разпита си.
— Останахте ли с впечатлението, че господин Ал Сидики е алауит? — попита Габриел.
— Това беше очевидно.
— Вие алауитка ли сте, Джихан?
— Не — отвърна тя. — Не съм алауитка.
Младата жена не предложи никакви допълнителни биографични данни за себе си и Габриел не попита нищо в тази посока.
— Алауитите управляват вашата страна, нали?
— Аз съм германска гражданка, която живее в Австрия — отвърна тя.
— Ще ми позволите ли да перифразирам въпроса си?
— Моля.
— Фамилията, която управлява Сирия, е алауитска, нали така, Джихан?
— Да.
— И най-важните постове в армията и сирийските служби за сигурност са заети от алауити.
На устните на младата жена се появи мимолетна усмивка.
— В крайна сметка може би не сте чак такъв новак.
— Аз уча бързо.
— Явно е така.
— Господин Ал Сидики каза ли ви, че е роднина на президента?
— Намекна това — отвърна тя.
— Този факт обезпокои ли ви?
— Това беше преди Арабската пролет. — Джихан замълча, после добави: — Преди войната.
— А двамата телохранители пред вратата му? — попита Габриел. — Как обясни тяхното присъствие?