— Така е.
— Тогава защо останахте на служба при човек, поддържащ режима, който убива собствените си граждани?
— Понякога и аз се питам същото.
— Господин Ал Сидики оказа ли ви натиск да останете?
— Не.
— Тогава може би сте останали заради парите. В крайна сметка той ви плаща два пъти повече от това, което сте получавали на предишната си работа. — Алон млъкна и замислено наведе глава на една страна. — Или може би причината да останете е била съвсем друга, Джихан. Може би сте останали, защото сте били любопитна да разберете какво става зад заключената врата, пазена от телохранители. Може би сте били любопитна защо господин Ал Сидики е пътувал толкова често и е отслабнал толкова много. Тя се поколеба, после каза:
— Може би е така.
— Знаете ли какво прави господин Ал Сидики, Джихан?
— Той управлява парите на един много специален клиент.
— А знаете ли името на този клиент?
— Да.
— Как го научихте?
— По една случайност.
— Каква бе тази случайност?
— Една вечер забравих портмонето си в офиса — отговори тя. — Когато се върнах да го взема, чух нещо, което не трябваше да чувам.
39.
Атерзее, Австрия
По-късно, когато си мислела за този ден, Джихан щяла да го помни като Черния петък. Страховете от кризата в Гърция предизвикали рязко спадане на цените на акциите в Европа и Америка, а швейцарското министерство на икономиката обявило, че замразява активи на стойност 200 милиона щатски долара, свързани със сирийската управляваща фамилия и нейните приближени. Господин Ал Сидики изглеждал смазан от новината. Той останал барикадиран в кабинета си през по-голямата част от следобеда, показвайки се само два пъти, за да крещи на Джихан по някакви незначителни въпроси. Тя прекарала последния час на този работен ден в гледане на часовника и когато той отброил пет часа, се втурнала към вратата, без да пожелае приятен уикенд на господин Ал Сидики или на хер Вебер, както правела обикновено. Едва по-късно, когато се обличала за вечеря, си дала сметка, че е забравила портмонето си.
— Как влязохте отново в банката? — попита Габриел.
— С моите ключове, разбира се.
— Не знаех, че имате свои собствени служебни ключове.
Тя измъкна връзката от чантата си и я вдигна, за да я види той.
— Както знаете — поясни младата жена, — Банка Вебер не се занимава с банкиране на дребно. Ние сме частна банка, което означава, че преди всичко сме фирма за доверително управление на активите на лица с голям личен капитал.
— Държите ли в наличност пари в брой?
— Малко количество.
— Банката предлага ли сейфове на своите клиенти?
— Разбира се.
— Къде са те?
— Под нивото на улицата.
— Вие имате ли достъп до тях?
— Аз съм акаунт мениджърът.
— Какво означава това?
— Означава, че мога да ходя навсякъде в банката, освен в кабинетите на хер Вебер и на господин Ал Сидики.
— Те са забранена зона за вас, така ли?
— Освен ако не ме поканят да вляза.
Алон замълча, сякаш за да асимилира тази информация, а след това помоли Джихан да продължи разказа си за събитията от Черния петък. Тя обясни, че се е върнала до банката с личния си автомобил и с ключовете си влязла през предния вход. След отварянето на вратата имала на разположение тридесет секунди, за да въведе правилния осемцифрен код в контролния панел на охранителната система, иначе алармата щяла да завие и половината полиция на Линц да пристигне в рамките на няколко минути. Но когато приближила до панела, видяла, че алармената система не е включена.
— Което означава, че в банката е имало някой друг?
— Точно така.
— И това беше господин Ал Сидики?
— Той беше в кабинета си — каза тя, като кимна бавно. — Говореше по телефона.
— С кого?
— С някого, който не беше доволен, че активите му току-що са били замразени от швейцарското правителство.
— Знаете ли кой беше той?
— Не — отговори Джихан, — но предполагам, че беше човек с власт.
— Защо смятате така?
— Защото в гласа на господин Ал Сидики се долавяше страх. — Тя замълча за миг. — Беше доста шокиращо. Никога няма да забравя този ден.
— Телохранителите бяха ли там?
— Не.
— Защо?
— Предполагам, че ги беше отпратил.
Габриел попита какво е направила след това. Джихан отговори, че е взела портмонето си и е напуснала банката възможно най-бързо. В понеделник сутринта, когато отишла на работа след уикенда, на бюрото ѝ я чакала бележка. Тя била от господин Ал Сидики. Той искал да поговорят насаме.