— Това беше върховна обида — обясни Джихан. — Като благочестив мюсюлманин сунит баща ми не слушаше музика и никога не танцуваше.
Нейните лични спомени за конфликтите, довели до клането, бяха в най-добрия случай доста мъгляви. Тя си спомняше някои от по-големите терористични актове на Братството, особено един бомбен атентат в Дамаск, при който бяха загинали шейсет и четири невинни души, както и надупчените от куршуми тела по уличките на Баруди, жертви на екзекуции, извършени от агенти на Мухабарат. Но като повечето жители на Хама, тя нямала предчувствие за бедствието, което било на път да сполети красивия град на брега на Оронт. После, в една студена влажна нощ в началото на февруари, се разпространила мълвата, че подразделения на силите за сигурност безшумно са се промъкнали в града. Те се опитали да извършат своя първи пробив в квартала Баруди, но от Братството ги дебнели в засада. Няколко души от силите на режима били покосени от град от куршуми. След това членовете на Мюсюлманското братство и техните поддръжници предприели редица смъртоносни атаки срещу членове на партията БААС и Мухабарат из целия град. От минаретата на джамиите бил отправен същият призив: „Вдигнете се и прогонете неверниците от Хама!“. Битката за града започнала.
Както се оказало, първоначалните успехи на Братството отприщили яростта на режима, както никога преди. През следващите три седмици сирийската армия използвала танкове, бойни хеликоптери и артилерия, за да превърне Хама в купчина развалини. И когато военната фаза на операцията завършила, сирийските експерти по експлозивите взривили всички оцелели сгради и с валяци изравнили със земята отломките. Хората, които оцелели при яростната атака, били арестувани и затворени в центрове за задържане. Всеки, заподозрян във връзки с Братството, бил брутално измъчван и убиван. Труповете били погребани в масови гробове, които после били асфалтирани.
— Да се разхождаш днес по улиците на Хама — каза Джихан — означава да ходиш върху костите на мъртвите.
— Но вие сте оцелели — каза тихо Габриел.
— Да — отговори тя. — Оцелях.
Една сълза се търкулна по бузата ѝ и остави следа, стигаща чак до брадичката ѝ. Беше ѝ за пръв път. Младата жена я избърса рязко, сякаш се страхуваше да показва емоции пред непознати, а след това приглади края на лятната си рокля.
— А вашето семейство? — попита Алон, нарушавайки мълчанието ѝ. — Какво се случи с него?
— Баща ми и братята ми бяха убити по време на боевете.
— А майка ви?
— Тя беше убита няколко дни по-късно. Беше родила четирима врагове на режима. Не можеха да ѝ позволят да остане жива.
Друга сълза се търкулна от окото ѝ. Този път тя не ѝ обърна внимание.
— А вие, Джихан? Каква беше вашата съдба?
— Бях изпратена в лагер заедно с другите деца от Хама. Намираше се някъде в пустинята, не съм сигурна къде. След няколко месеца от Мухабарат ми позволиха да отида в Дамаск да живея при мой далечен роднина. Той никога не ме бе харесвал много, така че ме изпрати в Германия да живея при брат му.
— В Хамбург?
Тя бавно кимна.
— Живеехме на Мариенщрасе номер петдесет и седем. — Джихан замълча, после попита: — Чували ли сте някога за тази улица? Мариенщрасе?
Габриел отвърна, че не е чувал. Това беше още една лъжа.
— На отсрещната страна на улицата, на номер петдесет и четири, живееха няколко момчета. Те бяха мюсюлмани. Араби. Смятах едно от момчетата за доста красиво. То беше мълчаливо, напрегнато. Никога не ме поглеждаше в очите, когато се разминавахме на улицата, защото не носех фередже. — Погледът ѝ обходи лицата на присъстващите. — Знаете ли кое се оказа това момче? То беше Мохамед Ата. — Тя бавно поклати глава. — Сякаш никога не бях напускала Баруди. Бях сменила един квартал на Мюсюлманското братство с друг.