Изчервила съм се и съм се отдръпнала. Докато все още се смее, той пуска ръката ми, извръща се от мен и тръгва сам по стълбите. Обут е с чифт меки пантофи от обрезки от кожи, от които се показват петите на чорапите му, и аз го наблюдавам, докато се изкачва, представяйки си, че злобата ми е камшик или пръчка, с която бих могла да го ударя по краката и да го накарам да се спъне.
Стоя и си мисля за това, докато стъпките му заглъхват, а Ричард се връща по открития коридор от някой от горните етажи. Не ме търси, не знае, че съм там, че все още съм там, в сянката на заключената входна врата. Просто върви, но върви бързо, а пръстите му почукват по парапета на коридора. Мисля си, че може би даже си подсвирква или си тананика. В Брайър не сме свикнали с подобни звуци и тъй като съм разгневена и наранена от думите на чичо ми, те ме стряскат и ме разтреперват, сякаш някъде се разместват талпи и греди. Мисля си, че прахта се вдига на облак от старите килими под обувките му, и когато проследявам с поглед стъпките му, съм сигурна, че виждам как от тавана се олющват и падат фини частици боя. От гледката ми се завива свят. Представям си как стените на къщата се пропукват и рухват от сблъсъка с присъствието му. Боя се, че те наистина ще рухнат, преди да съм успяла да избягам.
Боя се обаче и да избягам. Мисля си, че той го знае. Не може да говори насаме с мен след заминаването на мистър Хъс и мистър Хотри; не се осмелява втори път да се промъкне в стаите ми, но си дава сметка, че трябва да си осигури участието ми в заговора. Чака и наблюдава. Продължава да вечеря с нас, но сяда не до мен, а до чичо ми. Една вечер обаче прекъсва разговора си с него и казва:
– Изпитвам неудобство, мис Лили, като си помисля, че навярно сте отегчена, защото пристигнах и отвлякох вниманието на чичо ви от неговия "Показалец". Предполагам, че копнеете да се върнете към работата си сред книгите.
– Сред книгите ли? – отвръщам. А после, свеждайки поглед към чинията си с надробено месо: – Да, разбира се.
– В такъв случай бих желал да направя нещо, с което да облекча бремето на дните ви. Нямате ли някакви картини или скици, които бих могъл да подредя в албуми в свободното си време? Сигурно имате, понеже виждам, че от прозорците на къщата се откриват много красиви гледки.
Повдига вежди, така както диригентът повдигна палката. Аз естествено съм повече от покорна. Заявявам:
– Аз не мога да рисувам. Никога не съм вземала уроци.
– Как така никога? Простете ми, мистър Лили. Племенницата ви прави впечатление на момиче, което е много сведущо по отношение на общите тенденции в изкуството, създадено от представителките на нейния пол, бих казал... Но вижте, ние бихме могли да поправим този пропуск с минимални усилия. Мис Лили може да взема уроци от мен, сър. Ще ми позволите ли да я обучавам следобед, когато съм свободен? Имам малък опит в тази област: цял сезон преподавах рисуване в Париж на дъщерите на един граф.
Чичо ми присвива очи.
– Рисуване ли? – пита. – Какво би правила с него племенницата ми? Имаш предвид, че искаш да ни помагаш при изработването на албумите, така ли, Мод?
– Аз имам предвид само да рисува, сър, нищо повече – заявява Ричард, преди да съм успяла да отговоря.
– Само да рисува ли? – Чичо ми примигва, взирайки се в мен. – Какво ще кажеш, Мод?
– Боя се, че не притежавам нужните умения.
– Не притежаваш нужните умения ли? Е, това може и да е вярно. Несъмнено почеркът ти, когато те доведох тук, не беше много красив, а дори и сега пишеш наклонено. Кажете ми, Ривърс, един курс на обучение по рисуване дали ще помогне на племенницата ми да си оправи почерка?
– Смятам, сър, че със сигурност ще ѝ помогне.
– Тогава, Мод, трябва да разрешиш на мистър Ривърс да те обучава. Не би ми се понравило обаче, ако само си губиш времето. А?
– Добре, сър – отвръщам.
Ричард наблюдава, а очите му лъщят от любезност, която прилича на прозрачния клепач, който пази окото на котката по време на сън. Когато обаче чичо ми се навежда над чинията си, той бързо среща погледа ми и любезността изчезва, очите му се откриват и внезапната близост, която се изписва върху лицето му, ме кара да се разтреперя.
Не ме разбирайте погрешно. Не ме смятайте за по-целомъдрена, отколкото съм в действителност. Истината е, че треперя от страх – от страх за заговора му, за успеха на този заговор, както и за провала му. Треперя също и от наглостта на Ричард или по-скоро наглостта му ме разлюлява, така както казват за вибриращата струна, че среща неподозиран отклик от страна на фибрите на телата, които са в покой. "Десет минути ми бяха достатъчни, за да видя в какво ви е превърнал животът тук", каза ми той през онази нощ. А после: "Смятам, че вие вече сте на път да постъпите подло". Беше прав. Ако преди не съм разпознавала подлостта или даже и да съм я разпознавала, никога не съм знаела с каква дума да я назова, сега вече със сигурност мога да я разпозная и да я назова.