Вероятно никой, с изключение на мисис Стайлс, тъй като според мен само тя от всички останали поглежда към Ричард и се чуди дали той е джентълменът, за който се представя. Понякога улавям погледа ѝ. Смятам, че тя вижда през него. Смятам, че си мисли, че е дошъл да ме измами и да ме опропасти. Но тъй като ме мрази, тя си мълчи и храни у себе си надеждата за моето озлочестяване с усмивка, така както някога е хранела умиращото си дете.
Това всъщност са елементите, от които е съставен нашият капан, силите, които го движат и изострят зъбите му. И когато той е напълно готов...
– А сега – казва Ричард – започваме да действаме. – Трябва да се отървем от Агнес.
Казва го шепнешком, без да сваля очи от нея, докато тя седи до прозореца, приведена над ръкоделието си. Казва го толкова хладнокръвно, без да мигне, че започвам да се страхувам от него. Мисля, че се отдръпвам. Той поглежда към мен.
– Наясно сте, че трябва – заявява.
– Естествено.
– И знаете ли как?
До този момент не съм знаела. Сега виждам лицето му.
– Има само един начин – продължава той – за непорочни момичета като нея. Това ще ѝ запуши устата по-добре от заплахите или парите... – Взел е една четка, допира космите ѝ до устните си и започва да ги движи бавно напред-назад. – Не се задълбочавайте в подробностите – казва с равен глас. – Те не са важни. Въобще не са важни. – Усмихва се. Тя е вдигнала очи от ръкоделието си и е уловила погледа му. – Как минава денят ти днес, Агнес? – провиква се той. – Все още ли е добър?
– Бива, сър.
– Добре. Много добре... – Предполагам, че тя е навела глава, защото любезността изчезва от лицето му. Доближава четката до езика си и я смуче, докато космите ѝ най-накрая се заострят. – Ще го направя довечера – казва замислено. – Да го направя ли? Ще го направя. Ще се промъкна в стаята ѝ, така както се промъкнах във вашата. Само трябва да ме оставите петнайсет минути насаме с нея – той отново ме поглежда – и да не влизате, ако вика.
До този момент всичко ми е изглеждало като игра. Нима господата и младите дами в селските къщи не играят игрички – нима не флиртуват и не въртят тайно любов? За първи път съм уплашена и сърцето ми се свива. Когато Агнес ме съблича, не мога да я погледна. Извръщам глава. – Този път може да затвориш вратата на стаята си – казвам и усещам, че тя се колебае, вероятно долавя неувереността в гласа ми и е объркана. Не я гледам, докато излиза от стаята. Чувам изщракването на бравата, шепота на молитвите ѝ; чувам, как шепотът прекъсва, когато той се приближава до вратата на стаята ѝ. В крайна сметка тя не вика. Дали щях да се въздържа да не отида при нея, ако го беше направила? Не знам. Но тя не вика, само гласът и се извисява от изненада, от негодувание и, предполагам, от нещо като паника; после обаче спада, защото е задушен или възпрян, и за миг е заменен от шепот, от шум от триене на чаршафи или на крака... После триенето преминава в тишина. А тишината е най-лошото нещо: тя не е отсъствие на звук, а шум от нещо, което се лее, както разправят, че се лее бистрата вода, погледната под лупа, с подскоци и въртеливи движения. Представям си я как трепери и плаче, дрехите ѝ са отметнати назад, луничавите ѝ ръце обаче са обхванали против волята ѝ подскачащия му гръб, а побелялата ѝ уста намира неговия...
Слагам ръце на собствената си уста и усещам сухото жулене на ръкавиците си. После си запушвам ушите. Не чувам, когато той си тръгва. Не знам какво прави тя, след като е напуснал стаята ѝ. Оставям вратата ѝ затворена, най-накрая пия няколко капки от сиропа, за да ми помогнат да заспя, а на другия ден се събуждам късно. Чувам я, че ме вика със слаб глас от леглото си. Казва, че е болна. Разтваря устни, за да ми покаже вътрешността на устата си. Тя е зачервена, набраздена и подута.
– Скарлатина – шепне, като избягва погледа ми.
После къщата е обзета от страх да не се разпространи заразата. Страх, и то от такова нещо! Преместват я на тавана и подгряват съдове с оцет в стаята ѝ. От миризмата му ми прилошава. Виждам я отново, но само веднъж, когато идва да се сбогува с мен. Изглежда слаба и около очите ѝ са се появили тъмни кръгове, а косата ѝ е отрязана. Посягам да я хвана за ръката, но тя трепва, вероятно очаква удар; целувам я леко по китката.
Тя ме поглежда с презрение.
– Сега сте мила с мен – изрича, като си изтегля ръката и си дърпа надолу ръкава, – след като има някой друг, когото да измъчвате. Желая ви успех в опитите ви. Бих искала да ви видя как го насинявате, преди той да е насинил вас.