Ставам веднъж и се прокрадвам до вратата; долепям ухо до плоскостите върху стената, но не чувам нищо.
На следващата сутрин карам Маргарет да ме облече старателно и докато тя дърпа връзките, я питам:
– Видя ли я, Маргарет?
– Да, мис.
– Мислиш ли, че става?
– Че става за какво, мис?
– За момиче, което да се грижи за мен.
Тя отмята глава.
– Стори ми се доста посредствена по отношение на обноските – отвръща. – Била е обаче пет-шест пъти в Париж и не знам още къде. Постарала се е мистър Инкър непременно да научи.
– Е, ние трябва да бъдем любезни с нея. Навярно тук ще и се стори скучно, след Лондон. – Маргарет мълчи. – Би ли помолила мисис Стайлс да я доведе при мен, веднага щом закуси?
Лежала съм цяла нощ, понякога потънала в сън, понякога будна, потисната от близостта ѝ до мен и от мъглявостта, с която е обгърната. Сега трябва да я видя, преди да отида при чичо си, защото в противен случай ще се чувствам зле. Най-после към седем и половина чувам непознати стъпки в коридора, който води от стълбището за прислугата към стаята ми, а после и шепота на мисис Стайлс: " Стигнахме". На вратата ми се чука. Къде трябва да застана? Заставам до камината. Дали гласът ми звучи странно, когато им извиквам? Тя дали забелязва това? Дали затаява дъх? За себе си знам, че затаявам дъх, а после усещам, че се изчервявам, и се мъча да накарам кръвта си да се отдръпне от лицето ми. Вратата се отваря. Мисис Стайлс влиза първа и след като за миг се колебае, тя вече е пред мен. Сюзан – Сюзан Смит – Съки Тодри, лековерното момиче, което ще ми отнеме живота и ще ми даде свобода.
Смущението е по-силно, отколкото съм очаквала. Предполагала съм, че ще прилича на мен, предполагала съм, че ще е красива, но тя е дребно, слабо, луничаво същество с коса с цвят на пръст. Брадичката ѝ е силно заострена. Очите ѝ са кафяви, по-тъмни от моите. Погледът ѝ е ту прекалено открит, ту стеснителен: един-единствен път се взира изпитателно в мен, спирайки очи на роклята ми, на ръкавиците ми, на пантофите ми, на плетката на чорапите ми. После примигва – спомня си на какво е била научена, и се покланя припряно. Забелязвам, че е доволна от поклона. Доволна е от мен. Смята ме за глупачка. Мисълта ме разстройва повече, отколкото би трябвало. Мисля си: "Дошла си в Брайър, за да ме унищожиш". Пристъпвам към нея, за да хвана ръката ѝ. "Няма ли да се изчервиш, да се разтрепериш, да си скриеш очите?" Тя обаче отвръща на погледа ми, а пръстите ѝ – с изгризани нокти – са студени и твърди и не трепват в моите.
Мисис Стайлс ни наблюдава. Изражението на лицето ѝ говори недвусмислено: "Ето го момичето, което ти поиска да бъде доведено от Лондон. Според мен е достатъчно добро за теб".
– Не е нужно да оставате повече, мисис Стайлс – казвам. А после, докато тя се обръща, за да излезе: – Знам, че сте се държали мило с мис Смит. – Поглеждам отново към Сюзан. – Навярно си чула, че съм сираче, Сюзан, също като теб. Дойдох в Брайър, когато бях още дете – бях съвсем малка и нямаше кой да се грижи за мен. Не мога да ти опиша всичките неща, с които мисис Стайлс ми показва какво означава майчината любов оттогава насам...
Изричам думите, усмихвайки се. Да измъчвам икономката на чичо си обаче е прекалено обичайно занимание, за да му отделям повече време. Онова, което искам, е Сюзан, и след като мисис Стайлс трепва и се изчервява, а после ни оставя, аз я притеглям към себе си, за да я отведа до камината. Тя върви. Сяда. Топла е и е бърза. Докосвам ръката ѝ. Тънка е като ръката на Агнес, но е твърда. Усещам миризма на бира в дъха ѝ. Говори. Гласът ѝ въобще не е такъв, какъвто съм го сънувала, а е слаб и груб, макар че се опитва да го накара да звучи по-приятно. Разказва ми за пътуването си, за влака от Лондон – когато произнася думата "Лондон", сякаш се притеснява; предполагам, че не е свикнала да назовава града, да го смята за някаква цел или обект на желание. За мен е учудващ и мъчителен фактът, че едно момиче, което е толкова слабо, толкова невзрачно, е прекарало живота си в Лондон, докато аз съм прекарала своя в Брайър, но в същото време той ми носи утеха, защото ако тя може да вирее там, нима аз не бих могла, с всичките си дарби, да вирея по-добре?
Казвам си това, докато описвам какви ще бъдат задълженията ѝ. Отново забелязвам, че тя гледа към роклята и пантофите ми, и след като виждам съжалението и презрението в погледа ѝ, мисля, че се изчервявам. Казвам:
– Предишната ти господарка, разбира се, е била доста изискана дама, нали? Струва ми се, че би ми се присмяла, ако можеше да ме види!
Гласът ми не е много спокоен. Ако обаче в тона ми има горчивина, тя не я забелязва. Отвръща:
– О, не, мис. Тя беше много мила. А и винаги разправяше, че разкошните дрехи пет пари не струват и че е по-важно какво е сърцето, което е под тях.