Чета от тази книга, когато тя идва да ме отведе обратно в гостната ми. Застава на вратата и разглежда стените от книги, боядисаните стъкла на прозорците. Колебае се, когато стига до сочещия пръст, който чичо ми е поставил, за да очертае границите на невинността в Брайър, така както бях направила преди и аз, и отново като мен с невинността си не го вижда и се опитва да премине от другата му страна. Длъжна съм да ѝ попреча да го стори, даже повече от чичо си! , и докато той трепери и крещи, аз отивам тихо при нея и я докосвам. Тя трепва от допира на пръстите ми.
Казвам:
– Не се страхувай, Сюзан. – Посочвам ѝ месинговата ръка на пода.
Забравила съм, разбира се, че тя би могла да погледне навсякъде, абсолютно навсякъде, понеже за нея всичко ще бъде просто мастило върху хартия. Спомняйки си този факт, аз отново се изпълвам с изумление, а после със злобна завист. Трябва да си дръпна ръката, тъй като се страхувам, че ще я ощипя.
Питам я, докато вървим към стаята ми, как ѝ се е сторил чичо ми. Тя смята, че той съставя речник.
Сядаме да обядваме. Нямам апетит и ѝ подавам чинията си. Облягам се назад на стола и я наблюдавам как прокарва палец по ръба на порцелана, как се любува на тъканта на салфетката, която разстила на коленете си. Би могла да бъде аукционер, агент по недвижими имоти: държи всеки прибор, сякаш преценява стойността на метала, от който е отлят. Изяжда три яйца, като ги загребва бързо с лъжицата и лапа внимателно, без да я побиват тръпки от белтъка, който се клати, без да мисли, докато преглъща, за гърлото си, което се стяга около храната. Избърсва си устните с пръсти, докосва с език някакво петно върху кокалчето си, а после отново преглъща.
"Дошла си в Брайър, мисля си, за да ме погълнеш."
Но аз, разбира се, искам тя да го направи. Нуждая се от това. И вече усещам, че започвам да се разделям с живота си. Разделям се лесно с него, така както горящите фитили се разделят с дима, за да очернят стъклото, което ги пази, така както паяците предат нишки от сребро, за да омотаят с тях потрепващите нощни пеперуди. Представям си го как се разполага плътно около нея. Тя обаче не знае. И няма да узнае, докато не стане прекалено късно; ще погледне и ще види как я е обгърнал и я е променил, как е я направил като мен. Защото в момента тя е просто уморена, неспокойна, отегчена. Разхождам я в парка, а тя ме следва мудно, седим и шием, а тя се прозява и търка очи, без да гледа към нищо определено. Гризе си ноктите, спира, когато ме вижда, че я гледам, след минута издърпва кичур от косата си и захапва връхчето му.
– Мислиш си за Лондон – казвам.
Тя вдигна глава.
– За Лондон ли, мис?
Кимвам.
– Какво правят дамите там в този час на деня?
– Дамите ли, мис?
– Дамите като мен.
Тя се оглежда. А после:
– Може би ходят на гости, мис.
– Ходят на гости ли? На други дами?
– Аха.
Не знае. Измисля си. Сигурна съм, че си измисля! Но дори и да е така, аз разсъждавам върху думите ѝ и сърцето ми изведнъж започва да бие силно. Казах дамите като мен. Дами като мен обаче не съществуват и след секунда в главата ми изниква ясна и страховита картина – аз съм в Лондон, сама, и никой не ми идва на гости.
Всъщност аз и сега съм сама и никой не ми идва на гости. А там ще бъда с Ричард, който ще ме насочва и ще ме съветва. Той възнамерява да наеме за нас къща със стаи, чиито врати ще се заключват...
– Студено ли ви е, мис? – пита тя. Вероятно съм потреперила. Става, за да ми донесе шал. Наблюдавам я, докато върви. Движи се по диагонал върху килима, без да обръща внимание на шарките, на линиите, на ромбовете и на квадратите под краката си.
Продължавам да я наблюдавам. Не мога да я гледам прекалено дълго, прекалено втренчено как върши с лекота обикновени неща. В седем часа тя ме приготвя за вечерята с чичо ми. В десет ме слага в леглото. После стои права в стаята си, а аз чувам въздишките ѝ и вдигам глава – виждам я как се протяга и се отпуска. Свещта я осветява съвсем ясно, макар че аз лежа, скрита в тъмнината. Тихо се движи напред-назад, докато преминава покрай вратата – прикляква, за да вдигне някаква паднала връзка, взема наметалото си изчетква подгъва му от калта. Не коленичи и не се моли, както правеше Агнес. Сяда на леглото извън полезрението ми и вдига крака: виждам как върхът на едната ѝ обувка се опира в другата и я събува. Изправя се, за да си разкопчае роклята, оставя я да падне на пода и я прекрачва тромаво, развързва си корсетите, разтрива си кръста, отново въздиша. Отдалечава се. Повдигам глава, за да я проследя. Тя се връща обратно; облякла си е нощницата и трепери. И аз треперя заедно с нея. Прозява се. Аз също се прозявам. Протяга се с удоволствие, предвкусвайки приближаването на съня! После се отмества, загася свещта, качва се в леглото, стопля се, предполагам, и заспива...