Тя се е променила заедно с мен. Станала е по-уверена, помила.
Маргарет донася вода и тя напълва легена за мен.
– Готова ли сте, мис? – пита. – По-добре е да я използваме веднага. – Навлажнява кърпа и я изстисква и когато ставам и се събличам, тя я прокарва, без да съм я помолила, по лицето и под мишниците ми. Превърнала съм се в дете за нея. Кара ме да седна, за да разреше косата ми. Цъка:
– Колко е заплетена! Номерът при заплетената коса е да се започне да се разресва от долу нагоре...
Агнес ме миеше и ме обличаше с бързи и нервни пръсти и се стряскаше, когато гребенът се закачаше в косата ми. Веднъж я ударих с пантофа си толкова силно, че ѝ потече кръв. Сега седя заради Сюзан – заради Сю, както тя самата се нарече през нощта, седя търпеливо; докато Сю разплита възлите в косата ми, а очите ми са вперени в собственото ми лице в огледалото...
"Добро момиче."
После: – Благодаря ти, Сю – казвам.
Казвам го често през следващите дни и нощи. Никога не съм го казвала на Агнес. "Благодаря ти, Сю." "Добре, Сю" изричам, когато ме помоли да седна или да стана, да си вдигна ръката или крака. "Не, Сю", когато тя се бои, че роклята ми ме стиска. "Не, не ми е студено." Тя обаче обича да ме оглежда, докато вървим, за да бъде съвсем сигурна, че всичко е наред; придърпва наметалото около врата ми, за да не ми духа. "Не, ботите ми не пропускат росата." Тя обаче пъха пръст между обутия ми в чорап глезен и кожата на обувката, за да се увери. В никакъв случай не трябва да настивам. Не трябва да се изморявам. "Не ви ли се струва, че походихте достатъчно, мис?" Не трябва да се разболявам. "Закуската ви стои недокосната, вижте. Няма ли да хапнете поне малко?" Не трябва да отслабвам. Аз съм гъска, която трябва да бъде угоена, за да си струва да бъде заклана.
Разбира се, макар и да не го знае, тя е тази, която трябва да бъде угоена – тя е тази, която след време ще се научи да спи, да се събужда, да се облича, да се разхожда по определен начин, ръководейки се от сигнали на камбани. Мисли, че ми угажда. Мисли, че ме съжалява! Усвоява порядките в къщата, без да осъзнава, че порядките и дрехите, които ме сковават, не след дълго ще започнат да сковават нея. Ще я сковават, все едно е подвързана с марокен или телешки бокс... Израснах, възприемайки себе си като книга. Сега се чувствам като книга, така както тя вероятно възприема книгите: гледа ме с очи, които не могат да четат, вижда формата, но не и смисъла на текста. Забелязва бялата плът и казва: "Колко сте бледа!" но не и препускащата, покварена кръв под нея.
Не трябва да го правя. Не мога обаче да не го направя. Прекалено силно съм завладяна от нейната представа... от нейната представа за мен като глупаво момиче, преследвано от кошмари. Докато тя спи до мен, нямам кошмари. И така, намирам начин да я вкарам в леглото си още една нощ и още една. Накрая тя започва да идва редовно. Отначало си мисля, че е предпазлива, но всъщност я притесняват единствено балдахинът и завесите: всеки път вдига свещта и се взира в гънките им.
– Не си ли мислите – пита – за пеперудите и за паяците, които вероятно са там горе, мис, и само чакат да се спуснат надолу? – Хваща колоната и я клати, – пада една-единствена буболечка сред облак от прах.
След като свиква с това обаче, тя лежи съвсем спокойно, и от начина, по който прибира прилежно краката си, стигам до извода, че навярно и преди е спала с някого другиго и се чудя кой ли е бил той.
– Имаш ли сестри, Сю? – питам я веднъж, може би седмица след пристигането ѝ. Разхождаме се край реката.
– Не, мис.
– А братя?
– Доколкото знам, не – отвръща.
– Значи и ти като мен си израснала съвсем сама?
– Е, не в смисъла, който влагате в думата "сама"... да речем, с братовчеди.
– С братовчеди. Имаш предвид децата на леля ти?
– На леля ми ли? – Гледа ме неразбиращо.
– На леля ти, бавачката на мистър Ривърс.
– О! – Примигва. – Да, мис! Разбира се...
Обръща се на другата страна с отсъстващ поглед. Мисли си за дома си. Опитвам се да си го представя, но не мога. Опитвам се да си представя братовчедите ѝ: недодялани момчета и момичета с остри лица, с остри езици, с остри пръсти. Нейните пръсти обаче са тъпи, макар че езикът ѝ – понякога, когато забожда фуркетите в косата ми или се мръщи на изплъзващите се връзки, тя го показва, езикът ѝ е остър. Виждам, че въздиша.
– Няма значение – продължавам подобно на любезна господарка, която говори на злочеста прислужница. – Виж, там има шлеп. Можеш да изпратиш желанията си по него. И двете ще изпратим желанията си в Лондон. "В Лондон", мисля си отново, но по-мрачно. Ричард е там. И аз ще бъда там след месец. Казвам: