– Темза ще ги занесе, ако не ги занесе лодката.
Тя обаче гледа не към шлепа, а към мен.
– Темза ли? – пита.
– Реката – отвръщам. – Тази река тук.
– Тази нищо и никаква вода е Темза? О, не, мис. – Смее се неуверено. – Как е възможно? Темза е много широка – разперва ръце, – а тази е тясна. Разбирате ли?
Отвръщам, че според мен реките се разширяват все повече надолу по течението си. Тя клати глава.
– Тази нищо и никаква вода? – повтаря. – Във водата, която тече от крановете у дома, има повече живот, отколкото в тази тук. Ето, мис! Погледнете там. – Шлепът ни е отминал. На кърмата му има надпис с шестинчови букви "РОДЪРХАЙД", но тя сочи не към него, а към мазната следа, която е останала от пръските на мотора. – Виждате ли това? – казва възбудено. – Така изглежда Темза. Така изглежда Темза всеки ден от годината. Погледнете тези цветове. Хиляди цветове...
Усмихва се. Когато се усмихва, е почти красива. После мазната следа изтънява, водата става кафява, усмивката ѝ изчезва и тя отново изглежда като крадла.
Трябва да сте наясно с факта, че съм решила твърдо да я мразя. Защото в противен случай как бих могла да свърша онова, което трябва да свърша? Как бих могла да я измамя и да я нараня? Само че прекарваме толкова време заедно, в такова усамотение и сме длъжни да бъдем близки. А нейната представа за близост е различна от представата на Агнес, на Барбара, на която и да било прислужница. Сюзан е прекалено открита, прекалено непринудена, прекалено независима. Прозява се, навежда се. Чеше си пъпките и драскотините. Седи и чопли някоя заздравяла раничка на кокалчето си, докато аз шия. А после пита:
– Имате ли карфица, мис? – Когато ѝ подавам игла от кутията си, тя боде кожата на ръката си с нея в продължение на десет минути. После ми връща иглата. Когато обаче ми я подава, внимава да не приближи върха ѝ до меките ми пръсти. – Не се наранявайте – казва толкова просто, толкова мило, че аз съвсем забравям, че ме пази заради Ричард. Мисля, че и тя забравя.
Един ден ме хваща за ръката, докато вървим, което за нея не означава нищо, но аз съм шокирана, сякаш ми е ударила плесница. Друг път, след като съм седяла дълго на едно място, се оплаквам, че краката ми са измръзнали, а тя коленичи пред мен, развързва пантофите ми, взема краката ми в ръце, държи ги и ги разтрива, а накрая се навежда и диша върху пръстите ми, без да се притеснява. Започва да ме облича, така както на нея ѝ харесва; променя дрехите ми, косата ми, стаите ми. Носи цветя: изхвърля от вазите неизменните изсъхнали листа от масите в гостната ми и откъсва от игликата, която расте в храстите на парка на чичо ми, за да ги замени с нея.
– Естествено на село човек не може да намери цветята, които може да намери в Лондон – казва, докато подрежда стръкчетата в стъклените съдове, – но и тези са достатъчно красиви, нали?
Кара Маргарет да иска от мистър Уей допълнително въглища за камината ми. Толкова дребно нещо! И въпреки всичко никой не се е сетил да го направи заради мен, даже и аз самата не съм го правила, докато съм мръзнала през тези седем зими. От топлината прозорците се изпотяват. Тогава тя обича да стои и да рисува кръгчета, сърца и спирали по стъклата.
Веднъж ме води обратно в стаята ми от библиотеката на чичо ми и аз намирам карти за игра, подредени върху масата, на която се храним. Предполагам, че са картите на майка ми, тъй като това са стаите на майка ми и са пълни с нейни неща, и все пак за секунда доста се разстройвам, представяйки си майка си, която наистина е тук, разхожда се, седи, наредила цветните карти върху покривката. Майка ми, неомъжена, все още нормална... може би е опряла буза в кокалчетата на ръката си... може би въздиша и чака ли, чака...
Вземам една карта. Тя се плъзва по ръкавицата ми. В ръцете на Сю обаче тестето изглежда по друг начин: тя го събира и го подрежда, разбърква картите и ги раздава умело и бързо, златистите и червените фигури оживяват между пръстите ѝ и напомнят на скъпоценни камъни. Изненадана е, разбира се, когато научава, че не мога да играя на карти, и веднага ме кара да седна, за да ме научи. Игрите са въпрос на шанс и елементарни разсъждения, но тя играе съсредоточено, почти ненаситно – с наведена глава и присвити очи, докато оглежда ветрилото от карти. Когато се изморявам, тя играе сама или изправя картите, събира крайчетата им и построява с тях висока фигура – нещо като пирамида от карти, като винаги запазва за върха по един поп и по една дама.