– Погледнете тук – казва, след като свърши. – Погледнете, мис. Виждате ли? – После издърпва една карта от основата на пирамидата и се смее, докато фигурата рухва.
Смее се. Звукът е толкова неестествен в Брайър, колкото би бил неестествен в някой затвор или в някоя църква. Понякога пее. Веднъж разговаряме за танци. Тя става и си повдига полата, за да ми покаже една стъпка. После ме дръпва, за да ме изправи на крака, и ме върти, и ме върти; докато се притиска в мен, усещам ускоряващия се ритъм на сърцето ѝ, усещам го как преминава от нея в мен и става мой.
Накрая ѝ позволявам да заглади със сребърен напръстник острото връхче на един от зъбите ми.
– Дайте да видя – казва. Забелязала е, че си търкам бузата.
– Елате на светло.
Заставам до прозореца и отмятам назад глава. Ръката ѝ е топла, дъхът ѝ, който мирише на бирена мая, също е топъл. Посяга и опипва венеца ми.
– Да, по-остър е – заявява и си издърпва ръката, – от...
– От змийски зъб ли, Сю?
– От игла, щях да кажа. – Оглежда се. – Змиите имат ли зъби, мис?
– Според мен сигурно имат, щом хапят.
– Вярно – отвръща разсеяно тя. – Просто си ги представях беззъби...
Отишла е в гостната ми. Виждам през отворената врата леглото и нощното гърне, пъхнато навътре под него: предупреждавала ме е неведнъж, че порцелановото гърне може да се счупи под пръстите ми, ако не внимавам, докато ставам, и да ме осакати. Предупреждавала ме е също да не стъпвам с боси крака върху косми (понеже космите подобно на червеите, казва тя, може да проникнат в плътта и да загноят), да не използвам непречистено рициново масло за сгъстяване и потъмняване на миглите си и да не се качвам безразсъдно по комини, ако искам да се скрия или да избягам. А сега, докато разглежда предметите върху тоалетната ми масичка, не казва нищо повече. Чакам, а после извиквам:
– Познаваш ли някой, който е умрял от ухапване от змия, Сю?
– От ухапване от змия ли, мис? – Появява се, все още намръщена. – В Лондон ли? Имате предвид в зоологическата градина?
– Ами може би в зоологическата градина.
– Не мога да кажа, че познавам такъв човек.
– Интересно. Бях сигурна, че познаваш някой.
Усмихвам се, въпреки че тя е сериозна. После ми показва ръката си, в която държи напръстник; чак сега разбирам какво възнамерява да направи и вероятно изражението ми е странно. – Няма да ви заболи – успокоява ме тя, след като вижда промяната в лицето ми.
– Сигурна ли си?
– Да, мис. Ако ви заболи, може да изкрещите и аз ще спра.
Не ме заболява и аз не изкрещявам. Но пък това предизвиква у мен смесица от усещания: от стърженето на метала, от натиска на ръката ѝ, която държи челюстта ми, от мекотата на дъха ѝ. Докато тя разглежда зъба, който заглажда, аз не мога да гледам към нищо друго, освен към лицето ѝ, ето защо се взирам в очите ѝ: виждам, че в едното има тъмнокафява, почти черна точица. Взирам се в извивката на бузата ѝ, която е гладка, и в ухото ѝ, което е малко, а възглавничката му е пробита, за да може да носи халки или висулки.
– Как са ти пробили ушите? – питам я, като се приближавам до нея и докосвам с върховете на пръстите си трапчинките върху извитата като дъга плът. – С игла, мис – отвръща тя, – и с бучка лед... – Напръстникът продължава да търка. Тя се усмихва. – Леля ми го прави – казва, докато търка – на бебетата. Сигурно и на мен тя ми го е направила. Почти съм готова! Ето! – Търка по-бавно, а после спира, за да опипа зъба, и отново търка. – Трудна работа, разбира се, щом става дума за малко дете. Защото ако напръстникът се изплъзне... Знам, че няколко са били изгубени по този начин.
Не ми става ясно дали има предвид напръстници или деца. Нейните пръсти и моите устни се навлажняват. Преглъщам веднъж, втори път. Езикът ми се повдига и се движи по ръката ѝ. Изведнъж ръката ѝ започва да ми се струва прекалено голяма, прекалено странна; мисля си за потъмнялото сребро – дъхът ми сигурно е намокрил патината и тя е потекла и аз сякаш усещам вкуса ѝ. Навярно ако беше продължила да търка зъба, щях да изпадна в паника; тя обаче за пореден път забавя темпото и спира. Отново го опипва с палеца си, държи още известно време с ръка челюстта ми, а после се отдръпва назад.
Освобождавам се от прегръдката ѝ леко замаяна. Държала ме е толкова здраво, толкова дълго, че след като ме пуска, студеният въздух удря лицето ми. Преглъщам и прокарвам език по притъпения зъб. Избърсвам си устните. Виждам ръката ѝ: кокалчетата са на места бели, на места червени от натиска на устата ми; пръстът ѝ също си е променил цвета, а напръстникът още е върху него. Среброто блести, не е потъмняло, въобще не е потъмняло. Онова, което съм усетила или което съм си представила, че усещам, е било просто вкусът на нейната кожа.