После я водя до огледалото.
Влиза Маргарет, вижда я и си мисли, че съм аз.
Започнала съм да свиквам с нея, с нейния живот, с топлината, със същността ѝ; тя вече не е лековерно момиче от подъл заговор – не е Съки Тодри, а се е превърнала в момиче със своя собствена индивидуалност, което мрази и обича определени неща. Изведнъж осъзнавам колко много ще заприлича на мен в лицето и фигурата и си давам сметка, сякаш за първи път, какво се каним да направим двамата с Ричард. Допирам лице до колоната на леглото и я наблюдавам как се оглежда с нарастващо задоволство – обръща се леко наляво, после леко надясно, оправя гънките на полата, намества тялото си по-удобно в ръбовете на роклята.
– Ако можеше да ме види леля ми! – казва тя и се изчервява, а аз си мисля за жената, която може би я чака в тъмната бърлога на крадците в Лондон: лелята, майката или бабата. Мисля си колко ли е нетърпелива, докато брои точещите се дни, които държат далеч от дома малката ѝ крадла, заела се да свърши нещо толкова опасно. Представям си я как чака и изважда някоя от дребните вещи на Сю – колан, гердан, гривна с ярки дрънкулки, и я върти в ръцете си...
Ще я върти вечно, макар и все още да не го знае. Сю също не предполага, че денят, в който за последно е целунала грубата буза на леля си, е бил последният от нейния живот.
Мисля си за тези неща и съм обзета от чувство, което според мен е съжаление. То е жестоко, болезнено, неочаквано: усещам го и ме е страх. Страх ме е какво би могло да ми струва бъдещето. Страх ме е от самото бъдеще, от непознатите, неукротими чувства, с които може да е изпълнено то.
Тя не знае това. И той не трябва да знае. Той идва при мен същия ден следобед – идва, както идваше, когато Агнес беше тук: хваща ме за ръката, спира очите си върху моите, навежда се, за да ме целуне по кокалчетата. "Мис Лили" – казва с гальовен глас. Облечен е с тъмни дрехи, спретнато; дързостта и увереността не са го напуснали, а продължават да го обгръщат като талази от цветове или благоухания. Усещам топлината на устата му даже и през ръкавиците. После той се обръща към Сю, а тя му се покланя. Коравото горнище на роклята ѝ обаче не е предвидено за поклони: тя прави няколко опита да се наведе, а ресните на полата ѝ се усукват и сякаш започват да треперят. Изчервява се. Виждам, че Ричард се усмихва, след като забелязва, че тя е смутена. Но виждам също така, че забелязва роклята ѝ и вероятно белотата на пръстите ѝ.
– Трябваше да се досетя, че е станала дама – казва. Застава до нея. Изглежда висок и по-мургав от всякога, прилича на мечка, а тя изглежда крехка. Хваща ѝ ръката, пръстите му се движат около нейните: те също изглеждат големи – палецът му стига почти до костта на китката ѝ. Казва:
– Надявам се, че си доказала на новата си господарка, че си добро момиче, Сю.
Тя гледа в пода.
– И аз се надявам, сър.
Пристъпвам напред.
– Тя е много добро момиче, наистина е много добро момиче.
Изричам обаче думите припряно, неубедително. Той улавя погледа ми и си свива палеца.
– Разбира се – заявява с равен тон, – няма как да не е добра. Няма как едно момиче да не добро, мис Лили, ако вие му служите за пример.
– Прекалено сте любезен – казвам.
– Няма как един джентълмен да не бъде любезен с дама като вас.
Той не сваля очи от мен. Избрал ме е, срещнал е разбиране от моя страна и иска да ме изтръгне от сърцето на Брайър, без да падне косъм от главата ми, а аз няма да бъда себе си, няма да бъда племенница на чичо си, ако успея да устоя на изражението, което в момента е изписано върху лицето му, без да почувствам в гърдите си вълнение, което е мрачно и противно. Чувствам го прекалено силно и започва да ми се гади. Усмихвам се, но усмивката ми е пресилена.
Сю накланя глава. Дали смята, че се усмихвам на любовта си? Тази мисъл прави усмивката ми още по-измъчена, защото започвам да я усещам като болка в гърлото. Избягвам нейните очи, както и неговите. Той си тръгва, но преди това я кара да се приближи до него и двамата стоят и си шепнат известно време на вратата. Дава ѝ монета – виждам жълтия ѝ блясък, слага я в ръката ѝ, притиска пръстите ѝ към нея със своите. Нокътят му изглежда кафяв върху свежия розов цвят на дланта ѝ. Тя отново се покланя тромаво.
Усмивката ми вече е застинала като гримаса върху лице на мъртвец. Когато тя се обръща, не мога да я погледна. Отивам в будоара си и затварям вратата, лягам по очи на леглото и изведнъж се разтрисам от смях, от ужасен смях, който препуска безшумно като мръсна вода през мен; треперя дълго, но най-накрая се успокоявам.