– Как ви се вижда новото ви момиче, мис Лили? – пита ме той по време на вечерята, забол очи в чинията си. Внимателно отделя месото от гръбнака на рибата – костта е толкова бледа и толкова фина, че е почти прозрачна, а месото е обвито в гъст слой от масло и сос. През зимата храната в къщата се сервира студена, а през лятото – прекалено гореща.
Отговарям:
– Много е ... изпълнителна, мистър Ривърс.
– Мислите ли, че е подходяща за вас?
– Да, мисля, че е подходяща.
– И няма причина да се оплаквате от препоръката ми?
– Не.
– Е, изпитвам облекчение да го чуя.
Винаги казва прекалено много, от любов към говоренето. Чичо ми ни наблюдава.
– За какво става дума? – пита.
Избърсвам си устата.
– За новата ми прислужница, чичо – отвръщам. – За мис Смит, която замества мис Фий. Виждали сте я много пъти.
– По скоро съм я чувал как рита с подметките на ботите вратата на библиотеката ми. И какво?
– Мистър Ривърс я изпрати при мен. Открил я в Лондон, търсела работа, а той бил достатъчно мил, за да си спомни за мен.
Чичо ми си движи езика.
– Достатъчно мил, така ли? – Поглежда към Ричард, а после отново към мен с леко вдигната брада, сякаш надушва подмолни течения. – Мис Смит, казваш?
– Мис Смит – повтарям спокойно, – която замества мис Фий. – Оправям прилежно ножа и вилицата си. – Мис Фий, папистката.
– Папистката! Аха! – Той отново се залавя развълнувано за месото. – Вижте, Ривърс – казва.
– Да, сър?
– Предизвиквам ви, определено ви предизвиквам, сър!, да назовете някоя институция, която поддържа в такава степен бруталните прояви на разврат като Римокатолическата църква...
Той повече не ме поглежда до края на вечерята. После ме кара да чета в продължение на час един стар текст със заглавие "Оплакванията на монахините от монасите".
Ричард седи и ме слуша, без да мръдне. Когато обаче свършвам и ставам, за да изляза от стаята, той също става. – Позволете ми – казва. Изминаваме заедно краткото разстояние до вратата. Чичо ми не вдига глава, но гледа втренчено изцапаните си ръце. Той има малък нож със седефена дръжка, чието старо острие е издълбано от точенето почти като полумесец; с него в момента бели ябълка – една от дребните, сухи, горчиви ябълки, които растат в овощната градина на Брайър.
Ричард проверява дали не се е обърнал към нас, а после ме поглежда право в очите. Тонът му обаче е любезен.
– Трябва да те попитам дали искаш да подновим уроците по рисуване, след като отново съм тук – продължава. – Надявам се, че искаш. – Чака. Не му отговарям. – да дойда ли утре, както обикновено? – Отново чака да му отговоря. Сложил е ръката си върху вратата и я е отворил, но не достатъчно, за да ме пусне да мина, и не я отваря изцяло, когато вижда, че понечвам да изляза. Погледът му изглежда смутен. – Не трябва да бъдеш скромна – казва. Има предвид: "Не трябва да бъдеш слаба". – Не си скромна, нали?
Клатя глава.
– Добре тогава. Ще дойда в обичайното време. Трябва да ми покажеш картините, които си нарисувала, докато ме нямаше. Смятам, че ни остава да положим още малко усилия и... кой знае? После може вече да сме готови да изненадаме чичо ти с плодовете на твоето обучение. Как мислиш? Да продължим ли още две седмици? Две седмици или най-много три?
Отново усещам хладнокръвието и дързостта му, чувствам как кръвта ми се раздвижва, за да ги посрещне. Долавям някакво прималяване, някакво потреперване – неясно, неизразимо усещане, което не може да бъде назовано, нещо като паника. Той чака отговора ми, а прималяването става още по-осезаемо. Съставили сме плана толкова внимателно. Вече сме извършили едно ужасно дело и сме подготвили друго. Знам всичко, което трябва да бъде направено оттук нататък. Знам, че трябва да се преструвам, че го обичам, че трябва да му позволя привидно да ме спечели, а после да призная пред Сю, че ме е спечелил. Колко лесно би трябвало да бъде! Колко съм копняла за това! Колко съм се взирала в стените на имението на чичо ми и колко ми се е искало те да се разтворят и да ме пуснат да изляза! Сега обаче с приближаването на деня на нашето бягство се колебая и се боя да кажа защо. Отново поглеждам към ръцете на чичо си, към седефа, към ябълката, която се разделя с кората си под ножа.
– Да речем, три седмици... а може би и повече – отвръщам най-после. – Може би и повече, ако сметна за нужно.