Изражение, изпълнено с раздразнение или гняв, разкривява лицето му; когато обаче проговаря, гласът му е тих. – Наистина си скромна. Талантът ти е по-голям, отколкото предполагаш. Три седмици ще са достатъчни, уверявам те.
Най-после отваря вратата и ми показва с поклон, че мога да изляза. И макар и да не се обръщам, знам, че не бърза да се прибере в стаята и ме наблюдава, докато изкачвам стълбите – не по-малко загрижен за безопасността ми от всеки един от приятелите на чичо ми.
Скоро Ричард ще стане още по-загрижен, но засега дните отново се връщат към своя в известен смисъл обичаен ход.
Той прекарва сутрините, работейки върху гравюрите, а после идва в стаите ми, за да ми преподава рисуване – за да бъде близо до мен, което ще рече, да ме гледа и да ми шепне, докато нанасям неумело боята върху картона, и да бъде сериозен и показно галантен.
Дните минават нормално с тази разлика, че докато преди Агнес присъстваше в тях, сега нейното място е заето от Сю.
А Сю не е като Агнес. Тя е наясно с много неща. Наясно е с цената си и с целта си. Наясно е, че трябва да слуша и да наблюдава, да внимава мистър Ривърс да не се приближава прекалено много до господарката ѝ и да не ѝ говори прекалено поверително. Наясно е обаче също така, че когато той все пак се приближи до мен, тя трябва да обърне настрани глава и да бъде глуха за шепота му. И тя наистина обръща глава, виждам я, че го прави, но също така я виждам, че поглежда към нас с крайчеца на окото си – изучава отраженията ни в огледалото над камината или в стъклата на прозорците, наблюдава сенките ни! Стаята, в която съм прекарала по неволя толкова много часове и която познавам така, както затворникът познава килията си, сега ми изглежда променена. Изглежда изпълнена с лъскави повърхности, а във всяка от тях са очите ѝ.
Когато срещнат моите, тези очи са прикрити и невинни. Когато обаче срещнат очите на Ричард, аз виждам, че двамата знаят или се разбират за нещо, и не мога да я гледам.
Защото, макар и да е наясно с много неща, информацията, която ѝ е известна, е фалшива и безполезна и задоволството и от това, че я пази, че таи в душата си нещо, което смята за своя тайна, е ужасяващо за мен. Тя не знае, че е фокусът на заговора ни, точката, около която той се върти; смята, че аз съм тази точка. Не подозира, че, присмивайки се на мен, Ричард се присмива на нея, и че, обръщайки се тайно към нея, може би, за да се усмихне, а може би, за да се намръщи, той се обръща към мен и се усмихва и се мръщи искрено.
И докато тормозът, който той упражняваше върху Агнес, ме провокираше и аз самата да се държа жестоко с нея, сега съм просто смутена. Фактът, че усещам прекалено силно Сю, ме кара да усещам прекалено силно себе си – кара ме да бъда ту безразсъдна, както Ричард понякога е безразсъден, докато двамата демонстрираме прекалено явно престорената си страст, ту предпазлива и бдителна, неуверена. В продължение на един час съм смела или кротка, или пък стеснителна, а после, в последната минута, в която той е с нас, се разтрепервам. Издават ме движенията на собствените ми ръце, кръвта ми, дъхът ми.
Предполагам, че тя тълкува треперенето ми като любов. Ричард поне знае, че е слабост. Дните се изнизват: минава първата седмица, започва втората. Усещам объркването му, бремето на очакването му, което се натрупва и започва да кипи и да се вкисва. Той поглежда към рисунката ми и клати глава.
– Страхувам се, мис Лили – повтаря често, – че все още не ви достига упоритост. Мислех си, че ръката ви е по-уверена. Сигурен съм, че преди месец беше по-уверена. Не ми казвайте, че по време на краткото ми отсъствие сте забравили на какво съм ви научил. След всичките ни усилия! Има едно нещо, което художникът трябва да избягва, докато рисува, и то е нерешителността, тъй като тя води до слабост, а поради слабост са се провалили много по-велики начинания от нашето. Разбирате ли? Разбирате ли ме?
Не отговарям. Той излиза, а аз оставам на мястото си. Сю се приближава до мен.
– Не обръщайте внимание, мис – казва нежно, – когато мистър Ривърс говори лоши неща за картината ви. Та вие сте съумели да направите тези круши да изглеждат съвсем истински.
– Така ли смяташ, Сю?
Тя кимва. Взирам се в лицето ѝ, в очите ѝ с една-единствена тъмнокафява точица. После поглеждам към безформените цветни петна, които съм нанесла върху картона.
– Това е отвратителна рисунка, Сю – казвам.
Тя слага ръката си върху моята.
– Е – отвръща, – все пак напредвате, нали?
Напредвам, но не достатъчно бързо. След време той предлага да се разходим в парка.
– Вече трябва да започнем да рисуваме от натура – заявява.