– Предпочитам да не го правя – отвръщам. Имам си свои пътеки, по които обичам да вървя със Сю до себе си. Мисля си, че ако вървя по тях с него, ще ги опороча. – Предпочитам да не го правя – повтарям.
Той се мръщи, а после се усмихва.
– В ролята си на твой учител – добавя – съм длъжен да настоявам.
Надявам се, че ще завали. Но макар и небето над Брайър да е сиво през цялата зима – на мен ми се струва, че е било сиво в продължение на седем години! , в момента то се прояснява, заради него. Духа само слаб, отривист вятър и облъхва глезените ми, които се показват изпод полата ми, когато мистър Уей дръпва силно вратата, за да я отвори.
– Благодаря ви, мистър Уей – казва Ричард и си свива ръката, за да се хвана за нея. Носи обикновена черна шапка, тъмно вълнено палто и светлолилави ръкавици. Мистър Уей поглежда към ръкавиците, а после към мен отчасти със задоволство, отчасти с презрение.
"Мислиш се за дама, нали? , каза ми той в деня, в който ме носеше към ледницата, а аз ритах с крака. Е, ще видим."
Днес няма да тръгна с Ричард към ледницата, а ще избера друга пътека – по-дълга, по-заобиколна, която минава покрай имението на чичо ми и се издига нагоре до мястото, откъдето се виждат задната част на къщата, конюшните, дърветата и параклисът. Пейзажът ми е прекалено добре познат, за да го гледам, ето защо вървя с очи, сведени към земята. Той ме води под ръка, а Сю ни следва – отначало тя е близо до нас, а после изостава, когато той прави така, че двамата да ускорим крачка. Не си говорим, но докато се разхождаме, той бавно ме придърпва към себе си. Полата ми се вдига и аз започвам да се чувствам неудобно.
Когато обаче понечвам да я оправя, той не ми позволява. Най-накрая казвам:
– Не е нужно да ме държиш толкова близо до себе си.
Той се усмихва.
– Трябва да сме убедителни.
– Не е нужно да ме стискаш така. Искаш да ми прошепнеш нещо, което все още не знам, така ли?
Той хвърля бързо поглед назад през рамо.
– Тя би си помислила, че поведението ми е странно – отвръща, – ако пропусна тези възможности да бъда близо до теб. Всеки би си помислил, че е странно.
– Тя знае, че не ме обичаш. Не е нужно да изглеждаме безумно влюбени.
– Нима един мъж не би трябвало да изглежда безумно влюбен през пролетта, когато му се отдава подобна възможност? – Отмята назад глава. – Погледни небето, Мод. Виж колко е синьо, чак да му прималее на човек. Толкова е синьо – вдигнал си е ръката, – че даже не подхожда на ръкавиците ми. Такава е природата – без всякакъв усет към модата. Небесата над Лондон поне са по-благосклонни: приличат на стени на шивашко ателие – неизменно сиви. – Отново се усмихва и ме притегля по-близо до себе си. – Но ти естествено скоро ще го разбереш.
Мъча се да си представя, че съм в шивашко ателие. Спомням си сцени от "Бичуващите шапкарки". Обръщам се и също като него поглеждам бързо към Сю. Тя наблюдава полата ми, която се издува около крака му, с изражение, което тълкувам като задоволство. Отново се опитвам да се отдръпна, но той отново ме притиска към себе си. Казвам:
– Ще ме пуснеш ли? – И след като той не ме пуска: – В такъв случай навярно ти е приятно да ме тормозиш, тъй като ти е известно, че не обичам да бъда задушавана.
Той улавя погледа ми.
– Аз съм като всеки мъж – отвръща, – обсебен съм от онова, което не мога да притежавам. Да ускорим женитбата си. Тогава ще видиш, че желанието ми ще се охлади доста бързо.
Мълча. Продължаваме да вървим и след малко той ме пуска, за да събере ръце в шепи около цигарата си и да я запали. Поглеждам отново към Сю. Вече се изкачваме нагоре, вятърът се е усилил и няколко кичура кестенява коса са излезли изпод бонето и се веят върху лицето ѝ. Тъй като носи торбите и кошниците, тя няма свободна ръка, за да ги прибере. Зад нея наметалото ѝ е опънато като платно.
– Всичко наред ли е с нея? – пита Ричард и дърпа от цигарата.
Обръщам се и започвам да гледам напред.
– Да, всичко е наред.
– При всяко положение е по-издръжлива от Агнес. Бедната Агнес! Чудя се как ли я кара, а? – Той отново ме хваща за ръката и се смее. Не отговарям и той спира да се смее. – Стига, Мод – изрича с по-спокоен тон, – не се дръж като стара мома. Какво е станало с теб?
– Нищо не е станало с мен.
Той изучава профила ми.
– Тогава защо настояваш да изчакаме? Всичко е така, както трябва да бъде. Всичко е готово. Наел съм къща за нас в Лондон. Къщите в Лондон не са евтини, Мод...
Вървя мълчаливо и усещам погледа му. Той отново ме придърпва към себе си.
– Надявам се – казва, – че не си променила намеренията си? Или греша?