– Не, не съм.
– Сигурна ли си?
– Напълно.
– И въпреки всичко отлагаш. Защо? – Не отговарям. – Мод, питам те отново. Нещо се е случило от последния път, в който те видях. Какво е то?
– Нищо не се е случило – отвръщам.
– Нищо ли?
– Нищо, всичко върви според плана ни.
– И ти знаеш какво трябва да се направи сега?
– Естествено.
– Тогава те моля да го направиш. Дръж се като влюбено момиче. Усмихвай се, изчервявай се, оглупявай.
– Нима не правя всички тези неща?
– Правиш ги, а после ги разваляш, като се мръщиш или се дърпаш. Погледни се. Облегни се на ръката ми, по дяволите! Нима ще умреш, ако усетиш ръката ми върху своята? Извинявай. – Сковала съм се от думите му. – Извинявай, Мод.
– Пусни ми ръката – казвам.
Продължаваме напред, един до друг, но без да говорим. Сю стъпва тежко след нас – чувам я как диша, сякаш въздиша. Ричард хвърля угарката, откъсва стрък трева и започва да удря с него по ботушите си.
– Колко отвратително червена е почвата! Но как само ще се радва малкият Чарлс... – Усмихва се на себе си. После кракът му се закача за някакъв камък и той едва не се спъва, което го кара да изпсува. Възстановява равновесието си и хвърля поглед към мен. – Виждам, че започна да вървиш по-леко. Харесва ти, а? Виждаш ли, ще можеш да се разхождаш така и в Лондон. В парковете и из пустошта. Известно ли ти е това? Или може да решиш никога повече да не ходиш пеша – може да наемаш карети, столове носилки и мъже, които да те возят и да те носят...
– Знам какво ще мога да правя.
– Знаеш? Наистина ли? – Той лапа стръка трева и се замисля. – Не ми се вярва. Струва ми се, че те е страх. От какво? Че ще бъдеш сама? Така ли е? Никога няма да ти се налага да се страхуваш от самотата, Мод, докато си богата.
– Мислиш, че се страхувам от самотата ли? – отвръщам. Наближаваме стената на парка на чичо ми. Тя е висока, сива, суха като пудра. – Мислиш, че се страхувам от нея? Не се страхувам от нищо, от абсолютно нищо.
Той хвърля стръка трева и ме хваща за ръката.
– Защо тогава – пита – ни държиш в такова ужасно напрежение?
Мълча. Забавили сме ход. Чуваме Сю, която продължава да диша тежко зад нас, и се забързваме. Когато той проговаря отново, тонът му е променен.
– Преди малко спомена за някакъв тормоз. Истината е, че ти харесва да се тормозиш, като протакаш.
Свивам рамене, сякаш ми е безразлично, макар че съвсем не ми е безразлично.
– Веднъж моят чичо ми каза нещо подобно – отвръщам.
– Беше преди да заприличам на него. За мен въобще не е мъчение да чакам. Свикнала съм.
– Аз обаче не съм – заявява той. – Нито пък искам някой да ме учи на търпение – нито ти, нито който и да било друг. Изгубих твърде много неща в миналото, чакайки. Вече съм по-умел, що се отнася до направляването на хода на събитията в посока, която да отговаря на нуждите ми. Ето на какво съм се научил аз, докато ти си се научила на търпение. Разбираш ли ме, Мод?
Обръщам глава и притварям очи.
– Не искам да те разбера – отвръщам уморено. – Искам да спреш да говориш.
– Ще говоря, докато чуеш.
– Докато чуя какво?
– Докато чуеш това. – Той доближава устата си до лицето ми. Брадата му, устните му, дъхът му миришат на дим, сякаш е дявол. Казва: – Спомни си за нашето споразумение. Спомни си как го сключихме. Спомни си как първия път, когато дойдох при теб, аз съвсем не го направих като джентълмен и нямах какво да губя, за разлика от теб, мис Лили, която ме прие сама в полунощ в собствената си стая... – Отдръпва се от мен. – Предполагам, че държиш поне малко на репутацията си, дори тук; боя се, че дамите винаги държат на репутацията си. Ти естествено си даваше сметка, когато ме прие.
Тонът му е придобил някаква острота, някаква отсянка, която не съм чувала досега. Променили сме посоката: когато поглеждам към лицето му, светлината вече е зад него и ми е трудно да разбера какво е изражението му.
Отвръщам предпазливо:
– Наричаш ме дама, а аз съвсем не съм такава.
– Но въпреки всичко според мен твоят чичо те смята за дама. Дали би му харесало да узнае, че си покварена?
– Той самият ме е покварил!
– В такъв случай дали ще му хареса да узнае, че някой друг мъж е продължил делото му? Говоря, разбира се, за онова, което би си помислил, че се е случило.
Отдръпвам се.
– Погрешно си го разбрал, напълно погрешно. Той ме възприема като някаква машина за четене и преписване на текстове.
– Толкова по-зле. Няма да му хареса, когато машината откаже. Ами ако, да речем, се отърве от нея и си създаде друга?