Усещам как кръвта пулсира в челото ми. Притискам очите си с пръсти.
– Не ставай досаден, Ричард. Да се отърве от нея – по какъв начин?
– Като я върне обратно там, откъдето е дошла...
Пулсирането сякаш спира, а после се ускорява. Свалям си пръстите от челото, но светлината отново е зад него и не мога да видя добре лицето му. Изричам, много тихо:
– Няма да ти бъда от полза, ако съм в лудницата.
– И сега не си ми от полза, докато отлагаш! Внимавай да не се изтощя от този план. Тогава няма да бъда любезен с теб.
– Нима наричаш държанието си любезност? – питам. Най-после сме на сянка и мога да видя изражението му: то е открито, озадачено, изумено. Той отвръща:
– Това е ужасно злодеяние, Мод. Кога съм го наричал по друг начин?
Спираме и сме близо един до друг, сякаш сме влюбени. Тонът му отново е станал безгрижен, но очите му са жестоки – много жестоки. Осъзнавам, за първи път, какво е човек да се бои от него.
Той се обръща и извиква на Сю:
– Вече не е далече, Съки! Мисля, че почти стигнахме. – А на мен ми прошепва: – Нужни са ми няколко минути насаме с нея.
– За да си осигуриш поддръжката ѝ – казвам. – Както постъпи с мен.
– Вече съм го направил – отвръща самонадеяно той, – поне тя засега не се е огънала. Какво има? – Трепнала съм или изражението на лицето ми се е променило. – Нали не я подозираш в малодушие? Мод? Нима мислиш, че се е размекнала или че ни мами? По тази причина ли си толкова нерешителна? – Клатя глава. – Е – продължава той, – значи имам пълно основание да се видя с нея, за да разбера как тя преценява нещата. Накарай я да дойде при мен днес или утре. Намери начин, моля те. Измисли някаква хитрост.
Слага пожълтелия си от тютюна пръст върху устата си. След малко идва Сю и спира до мен, за да си почине. Зачервила се е от тежестта на торбите. Наметалото ѝ продължава да се издува, косата ѝ продължава да се вее и аз искам повече от всичко да я дръпна към себе си, да я докосна и да ги оправя. Струва ми се, че почти съм я докоснала; в този момент обаче си давам сметка, че Ричард е с нас, и усещам острия му, изпитателен поглед. Скръствам ръце на гърдите си и се обръщам настрани.
На следващата сутрин я карам да вземе въглен от огъня, за да запали с него цигарата му; стоя, допряла чело до прозореца на будоара си, и ги наблюдавам как си шепнат. Главата ѝ е извърната от мен; когато тя си тръгва, той вдига очи към мен и улавя погледа ми в мрака, както вече беше направил веднъж. "Спомни си за нашето споразумение", сякаш повтаря. Хвърля цигарата, стъпква я със сила и изтръсква червената пръст, полепнала по обувките му.
След това започвам да усещам нарастващия натиск на нашия заговор, така както според мен хората усещат съпротивлението на спиращите машини, а вързаните животни – надигащите се тропически бури. Всяка сутрин се събуждам и си мисля: "Днес ще го направя! Днес ще освободя спирачката и ще пусна мотора да се върти, ще отвържа животното, ще разкъсам спускащите се облаци! Днес ще му позволя да осъществи намеренията си!"
Но не го правя. Щом погледна към Сю, неизменно се появява онази сянка, онази тъмнина – предполагам, че е паника, най-обикновен страх, разтърсване, хлътване, пропадане в мрачната уста на лудостта.
Лудостта, болестта на майка ми, вероятно започва да пълзи бавно в мен! Мисълта ме плаши още повече. Ден-два пия повече капки от сиропа: те ме успокояват, но в същото време ме променят. Чичо ми го забелязва.
– Ставаш несръчна – казва една сутрин той. Смачкала съм една книга. – Мислиш ли, че те карам да идваш ден след ден в библиотеката ми, за да я съсипваш?
– Не, чичо.
– Какво? Мънкаш ли ми?
– Не, сър.
Той си навлажнява устата, свива устни и ме гледа още по-изпитателно. Когато отново проговаря, гласът му звучи странно.
– На колко си години? – пита. Изненадана съм и се колебая. Той вижда това. – Не ми се прави на свенлива, мис! На колко си години? На шестнайсет? На седемнайсет? Можеш да се чудиш, колкото си искаш. Мислиш, че не забелязвам как минават годините, защото съм учен? А?
– На седемнайсет съм, чичо.
– На седемнайсет. Трудна възраст, ако се вярва на нашите книги.
– Да, сър.
– Да, Мод. Само не забравяй, че твоите занимания са свързани не с вяра, а с наука. Не забравяй също, че ти не си чак толкова голямо момиче, нито пък аз съм чак толкова престарял учен, за да не мога да накарам мисис Стайлс да дойде и да те държи, докато те бия. А? Няма да забравиш тези неща? Нали?
– Не, сър – отвръщам.
Започва да ми се струва, че трябва да помня прекалено много. Лицето и ставите ми ме болят от усилията да изглеждам и да се държа така, както се изисква от мен. Вече не бих могла да кажа със сигурност кои мои действия, кои мои чувства са истински и кои – престорени. Ричард продължава да не ме изпуска от очи. Избягвам погледа му. Той се отнася с мен безразсъдно, дразни ме, заплашва ме. Правя се, че не разбирам. Може би в крайна сметка съм слаба. Може би, както смятат двамата с чичо ми, изпитвам удоволствие да бъда измъчвана. За мен вече определено е мъчение да седя по време на уроците с него, да вечерям с него, да му чета нощем от книгите на чичо ми. Започва да се превръща в мъчение и необходимостта да прекарвам времето си със Сю. Стереотипът ни е нарушен. Прекалено силно осъзнавам, че и тя като него чака. Усещам, че ме наблюдава, че преценява поведението ми, че ми внушава да действам. И което е още по лошо, започва да ми говори в негова полза, да ми казва направо колко е умен, колко е любезен и интересен.