– Така ли смяташ, Сю? – питам я, без да свалям очи от лицето ѝ, а тя бързо извръща смутено поглед от мен, но отговаря неизменно: – Да, мис. О, да, мис. Всеки би смятал така, нали?
Тя се старае да изглеждам спретната – винаги спретната, красива и спретната; разпуска косата ми и я разресва, оправя ръбовете на роклите ми, обира мъха от тях. Мисля, че го прави, за да успокои и себе си, и мен.
– Готово – заявява, след като свърши. – Сега е по-добре.
– Има предвид, че тя е по-добре. – Сега челото ви е гладко. А колко набръчкано беше преди! Не трябва да е набръчкано.
Не трябва да е набръчкано заради мистър Ривърс: чувам неизречените думи, кръвта ми отново започва да бушува; хващам ръката ѝ и я ощипвам.
– Ох!
Не знам кой е извикал, тя или аз. Стряскам се и залитам. В този миг обаче кожата ѝ е между пръстите ми, а собствената ми плът подскача от облекчение. Треперя ужасно в продължение на близо час.
– О, господи! – казвам и си скривам лицето. – Страхувам се, че нещо става с мозъка ми! Смяташ ли, че съм луда? Смяташ ли, че съм зла, Сю?
– Зла ли? – отвръща тя, кършейки ръце. Виждам я, че си мисли: "Глупаво момиче като теб?"
Слага ме в леглото; лежи с ръка, допряна до моята, но след малко заспива и се отдръпва. Мисля си за къщата, в която лежа. Мисля си за стаята, в която е леглото ми – за ръбовете, за повърхностите ѝ. Мисля си, че няма да мога заспя, ако не ги докосна. Ставам, студено е, но аз се придвижвам тихо от едно място до друго – до лавицата на камината, до тоалетната масичка, до килима, до шкафа. После се връщам при Сю. Иска ми се да я пипна, за да се уверя, че е там. Не смея. Не мога обаче да се откъсна от нея. Вдигам ръце, приближавам се и ги държа на един инч, само на един инч над нея – над хълбоците ѝ, над гърдите ѝ, над свитата ѝ ръка, над косата ѝ върху възглавницата, над лицето ѝ, докато тя спи.
Правя това може би три поредни нощи. После се случва следното. Ричард започва да ни кара да ходим до реката. Гледа Сю да е далеч от мен, слага я да седне до обърнатата с дъното нагоре лодка, а той както винаги е плътно до мен и се преструва, че ме наблюдава, докато рисувам. Нанасям боите на едно и също място толкова много пъти, че картонът започва да се издува и да се рони под четката ми, но аз продължавам да рисувам упорито, а той от време на време се навежда към мен и шепне напрегнато:
– Да те вземат дяволите, Мод, как можеш да седиш толкова спокойно, толкова невъзмутимо? А? Чуваш ли онзи звън?
– Часовникът на Брайър удря отчетливо три пъти, покрай реката. – Мина още един час, който можехме да прекараме на свобода. А ти ни държиш тук...
– Ще се дръпнеш ли? – отвръщам. – Закриваш ми светлината.
– Ти ми закриваш светлината, Мод. Виждаш ли колко е лесно да се отстрани тази сянка. Трябва само да се направи една малка крачка. Разбираш ли? Би ли погледнала? Тя не желае да погледне. Предпочита рисунката си. Тази... Ох! Идва ми да взема клечка кибрит и да я изгоря!
Поглеждам към Сю.
– Тихо, Ричард.
Започва обаче да става горещо и най-после в един задушен и безветрен ден топлината надвива над Ричард. Той си постила палтото на земята, просва се върху него и накланя шапката си, за да му пази сянка на очите. Известно време следобедът е тих и почти приятен: чува се само квакането на жабите в тръстиките, плисъкът на водата, крясъците на птиците, шумът от преминаващите лодки. Нанасям боята върху картона още по-леко, още по-плавно и почти се унасям в сън.
В този момент Ричард започва да се смее и ръката ми подскача. Обръщам се, за да го погледна. Той си слага пръста на устата.
– Виж там – казва тихо. И сочи към Сю.
Тя продължава да седи до обърнатата с дъното нагоре лодка, но главата ѝ е паднала назад и се е опряла в изгнилото дърво, а краката ѝ са разкрачени и отпуснати. Един кичур, потъмнял на върха, там, където го е хапала, се е извил и е стигнал до ъгъла на устата ѝ. Очите ѝ са затворени, диша равномерно. Потънала е в дълбок сън. Слънчевите лъчи падат косо върху лицето ѝ и осветяват брадичката ѝ, миглите, потъмняващите лунички. Между ръба на ръкавиците и маншетите на палтото ѝ се показват две тънки ивици розовееща плът.