Размишлявам унило и скоро започвам да усещам, че се изморявам. Слънцето продължава да пече върху нас. Жабите продължават да квакат, а водата продължава да се плиска сред тръстиките. Денят обаче е прободен или разцепен: усещам как започва да се накланя и да се отпуска покрай мен на дипли, които ме задушават.
– Съжалявам – казвам със слаб глас.
– Вече няма за какво да съжаляваш.
– Просто...
– Трябва да бъдеш силна. Виждал съм, че можеш.
– Просто...
Просто какво? Как бих могла да го изрека? Просто тя сложи главата ми на гърдите си, когато се събудих объркана. Веднъж стопли крака ми с дъха си. Заглади ръбчето на зъба ми със сребърен напръстник. Донесе супа – бистра супа, вместо яйце, и се усмихна, когато ме видя, че я пия. Окото ѝ има тъмнокафява точица. Смята, че съм добра...
Ричард наблюдава лицето ми.
– Чуй ме, Мод – продължава. Притегля ме силно към себе си. Отпускам се в обятията му. – Чуй! Да беше някое друго момиче, разбирам. Да беше Агнес! А? А тя е момичето, което трябва да бъде измамено, момичето, чиято свобода трябва да бъде отнета, за да бъдем свободни ние. Тя е момичето, което лекарите ще отведат, докато ние ги наблюдаваме безмълвно. Нали не си забравила за плана ни?
Кимвам.
– Но...
– Какво?
– Започвам да се страхувам, че нямам достатъчно смелост...
– Но имаш достатъчно смелост, когато става дума за малки крадли? О, Мод! – Сега гласът му е изпълнен с презрение.
– Забрави ли защо дойде тя при теб? Мислиш ли, че тя е забравила? Смяташ ли, че представляваш нещо за нея, освен онова, към което се стреми? Прекалено дълго си живяла сред книгите на чичо си. В тях момичетата се влюбват лесно, в което е и смисълът им. Ако се влюбваха така и в реалния живот, не би съществувала причина да се пишат книги. – Оглежда ме.
– Ако тя знаеше, щеше да ти се изсмее в лицето. – Тонът му става лукав. – Щеше да се изсмее в моето, ако ѝ кажех...
– Няма да го направиш! – казвам, като вдигам глава и настръхвам. Мисълта ме ужасява. – Ако го направиш, аз ще остана завинаги в Брайър. Чичо ми ще узнае, че си ме използвал... Не ме интересува как ще се отнесе с мен.
– Няма да ѝ кажа – отвръща бавно той, – ако направиш каквото трябва, без повече да отлагаш. Няма да ѝ кажа, ако я накараш да повярва, че ме обичаш и че си съгласна да станеш моя съпруга, за да можем да осъществим бягството, както обеща.
Извръщам лицето си от неговото. Отново настъпва тишина. После измърморвам: – Добре. – Какво друго бих могла да измърморя? Той кимва и въздъхва. Все още ме държи здраво и след миг доближава устата си до ухото ми.
– Ето я, идва! – шепне. – Промъква се покрай стената. Възнамерява да ни наблюдава, без да ни притеснява. А сега нека да ѝ покажем, че си моя...
Целува ме по главата. Топлината и натискът на тялото му, горещият и задушен ден и собственото ми объркване ме карат да отстъпя, без да се съпротивлявам. Той ме хваща за китката и ми вдига ръката. Целува ръкава ми. Когато усещам устата му върху китката си, трепвам. – Хайде стига – казва.
– Бъди за миг добра. Извини ме за бакенбардите. Представи си, че устата не е моята, а нейната. – Думите мокрят плътта ми. Той ми смъква леко ръкавицата, разтваря устни, докосва дланта ми с върха на езика си. Треперя от слабост, от страх и от отвращение, от неудобство, защото знам, че Сю стои и гледа доволно, мислейки си, че съм негова.
Защото той ме е показал на самата мен. Води ме към нея, вървим към къщата, тя взема наметалото ми, взема обувките ми, а бузите ѝ са розови; мръщи се пред огледалото, прокарва леко ръка по лицето си... Прави тези неща, а аз ги виждам и сърцето ми подскача – усещам онова потъване, пропадане, в което има толкова много паника, толкова много тъмнина, че го възприемам като страх или като лудост. Наблюдавам я как се обръща и се протяга, как крачи безцелно из стаята, виждам я как прави всички небрежни и естествени жестове, които съм попивала с очи толкова ненаситно, толкова дълго време. Дали това е желание? Странно е, че тъкмо аз не знам! Мислила съм си, че желанието е нещо по-слабо, по-естествено; представяла съм си, че е свързано с отделни органи, така както вкусът е свързан с устата, а зрението – с очите. Чувството ме преследва и се просмуква в мен като болест. Покрива ме като кожа.
Мисля си, че тя сигурно го забелязва. Сега, след като той го е назовал, ми се струва, че то ме оцветява или ме обозначава по някакъв начин, мисля си, че ме обозначава в червено, така както боята обозначава горещите червени точки, устните и дълбоките рани, босите, ожулени от ударите на камшика крака в картините на чичо ми. Тази нощ ме е страх да се съблека пред нея. Страх ме е да легна до нея. Страх ме е да заспя. Страх ме е, че ще я сънувам. Страх ме е, че докато я сънувам, ще се обърна и ще я докосна...