Но в края на краищата, ако тя усети промяната в мен, ще си помисли, че е заради Ричард. Ако усети, че треперя, че сърцето ми бие силно, ще си помисли, че треперя заради него. Тя чака, продължава да чака. На следващия ден я водя на гроба на майка си. Седя и се взирам в камъка, който съм поддържала толкова чист, без нито едно петънце. Иска ми се да го натроша с чук. Иска ми се, както ми се е искало толкова много пъти, майка ми да е жива, за да мога отново да я убия. Питам Сю:
– Знаеш ли как е умряла? Раждането ми я е убило! – Едва прикривам ликуващата нотка в гласа си.
Тя не я забелязва. Гледа ме, а аз се разплаквам и ако въобще е възможно да каже нещо, с което да ме утеши, това, което казва, е:
– Мистър Ривърс?
Извръщам от нея изпълнените си с омраза очи. Тя се приближава до мен и ме повежда към вратата на параклиса – вероятно за да насочи мислите ми към женитбата. Вратата е заключена и няма как да влезем вътре. Тя ме чака да проговоря.
Най-после изричам смирено:
– Мистър Ривърс ми предложи да се омъжа за него, Сю.
Тя казва, че се радва да го чуе. А после, когато отново се разплаквам – с лъжливи сълзи, които отмиват истинските, когато се задушавам, кърша ръце и извиквам: – Ох! Какво да правя? – ме докосва, гледа ме в очите и отвръща: – Той ви обича.
– Наистина ли смяташ, че ме обича?
Отвръща, че е сигурна. Не трепва. Казва:
– Трябва да следвате сърцето си.
– Не съм убедена. Само ако бях убедена!
– Но пък да сте го обичали и после да го загубите! Усещам прекалено осезателно, че тя ме гледа изпитателно, и извръщам очи. Говори ми за пулсираща кръв, за вълнуващи гласове, за мечти. Усещам целувката му като изгаряне върху дланта си и тя изведнъж разбира, че не го обичам, че съм започнала да се страхувам от него и да го мразя.
Пребледнява.
– Какво ще правите? – прошепва.
– Какво мога да направя? – отвръщам. – Нима имам избор?
Тя не ми отговаря. Само се завърта с гръб към мен, за да погледне за миг към залостената врата на параклиса. Взирам се в белотата на бузите ѝ, в челюстите ѝ, в следата, която иглата е оставила във възглавничката на ухото ѝ. Когато тя се обръща отново към мен, лицето ѝ е променено.
– Омъжете се за него – казва. – Той ви обича. Омъжете се за него и правете всичко, което той иска от вас.
Дошла е в Брайър, за да ме унищожи – за да ме измами и да ме опропасти. "Погледни я, казвам си, виж колко е слаба, колко е безцветна и незначителна! Крадла, малка крадла!" Мисля си, че ще сподавя желанието, както съм сподавяла тъгата и яростта. "Нима няма да успея, нима ще се проваля и ще остана в миналото си, нима ще ми бъде отнето бъдещето – от нея?" Мисля си: "Няма да го позволя". Денят на бягството наближава. "Няма да го позволя." Месецът става по-горещ, нощите – по-задушни. "Няма да го позволя, няма да го позволя."
– Ти си жестока – казва Ричард. – Не смятам, че ме обичаш така, както би трябвало. Предполагам... – поглежда към Сю, – предполагам, че има някой друг, когото обичаш...
Понякога го виждам, че я гледа, и си мисля, че ѝ е казал. Понякога тя ме гледа много странно, а когато ме докосват, ръцете ѝ изглеждат толкова сковани, толкова нервни и неопитни, че си мисля, че знае. От време на време съм принудена да ги оставям сами в собствената си стая; възможно е тогава той да ѝ каже.
"Как ти се струва, Съки, а? Тя те обича!"
"Обича ли ме? Както господарката обича прислужницата си?
"Навярно както някои господарки обичат прислужниците си. Нима не използва разни хитрости, за да те държи близо до себе си?" Дали съм го правила? "Нима не се преструва, че сънува кошмари?" Така ли съм правила? "Карала ли те е да я целуваш? Внимавай, Съки, да не се опита и тя да те целуне..." Дали би се засмяла, както той предполагаше? Дали би се разтреперила? Струва ми се, че вече лежи по-предпазливо до мен, със свити крака и ръце. Струва ми се, че често е нащрек, че ме наблюдава внимателно. Но колкото повече си мисля за тези неща, толкова повече я искам, толкова повече желанието ми нараства и ме завладява. Съживила съм се и съм станала ужасно чувствителна или нещата около мен са се съживили, цветовете им вече са по-ярки, а повърхностите им – по-груби. Потрепвам от падащите сенки. Сякаш виждам фигури, които се изправят от избелелите шарки на прашните килими и завеси или пълзят влажни и матови по таваните и стените.
Даже книгите на чичо ми вече не са същите, което е още по-лошо, най-лошо от всичко. Мислила съм си, че са мъртви. Сега думите подобно на фигурите върху стените се открояват, изпълват се със смисъл. Започвам да се обърквам и да заеквам. Губя почва под краката си. Чичо ми крещи, взема от писалището си месинговото преспапие и го запраща към мен, което ме принуждава да се стегна, за известно време. Една нощ обаче той ме кара да му чета от някаква книга... Ричард ме наблюдава, покрил с ръка устата си, а върху лицето му се появява учудване. Защото в книгата са описани средствата, които една жена може да използва, за да достави удоволствие на друга жена, когато тя има нужда от мъж.