Трепвам или се разлюлявам. Защото като че ли съм попаднала на нещо сурово, на отворена рана, на нерв. Тя усеща, че подскачам, и се отдръпва, но бавно, бавно и неохотно, сякаш влажните ни устни са залепнали и се късат, докато се разделят. Стои надвесена над мен. Усещам, че едно сърце бие бързо, и си мисля, че е моето. Нейното е. Диша учестено. Започнала е съвсем леко да трепери.
После долавям вълнението ѝ, удивлението ѝ.
– Усещате ли го? – пита. Гласът ѝ звучи странно в пълния мрак. – Усещате ли го?
Усещам го. Усещам го като падане, като капене, като прецеждане, като пясък, който се изсипва от стъклено кълбо. После се размърдвам и не съм суха като пясък. Мокра съм. Стичам се като вода, като мастило.
Започвам и аз като нея да треперя.
– Не се страхувайте – казва тя. Гласът ѝ пресеква. Отново се размърдвам, тя също се размърдва и се приближава към мен, а плътта ми подскача към нейната. Тя трепери още по-силно. Трепери от близостта с мен! Продължава: – Мислете си за мистър Ривърс. – Мисля си за Ричард и я гледам. Тя повтаря: – Не се страхувайте. – Но тя е тази, която изглежда уплашена. Гласът и все още пресеква. Целува ме отново. После вдига ръка и аз усещам потрепването на върховете на пръстите ѝ върху лицето си.
– Виждате ли? – пита. – Лесно е, лесно е. Мислете си за него. Той ще иска... Той ще иска да ви докосва.
– Да ме докосва ли?
– Само да ви докосва – отвръща тя. Потрепващата ѝ ръка се спуска надолу. – Само да ви докосва. Ето така. Ето така.
Когато вдига нощницата ми и плъзва ръка между краката ми, и двете притихваме. Ръката ѝ отново започва да се движи, а пръстите ѝ вече не потрепват: овлажнили са се и се плъзгат, а докато се плъзгат подобно на устните ѝ върху моите, стават по-бързи и ме придърпват, изтеглят ме от мрака, от естествената ми форма. Преди си мислех, че изпитвам копнеж към нея. Сега копнежът е толкова силен, толкова остър, че започвам да се страхувам, че никога няма да бъде задоволен. Мисля си, че ще расте, ще расте и ще ме накара да полудея или ще ме убие. Ръцете ѝ продължават да се движат бавно. Шепне:
– Колко сте мека! Колко сте топла! Искам... – Ръката ѝ се движи още по-бавно. Започва да натиска. Затаявам дъх. Това я кара да се разколебае, а после да натисне още по-силно. Най-накрая натиска толкова силно, че аз усещам как плътта ми се огъва, усещам я в себе си. Мисля, че надавам вик. Тя вече не се колебае, а се приближава до мен и бедрата ѝ обхващат моите, а после отново натиска. Толкова е крехка! Но бедрата ѝ са силни, ръката ѝ е груба; навежда се, изтласква се, движи хълбоците и ръката си, сякаш следва някакъв ритъм, някакво ускоряващо се темпо. Пресяга се. Стига толкова далече, че улавя живота ми, улавя треперещото ми сърце: започва да ми се струва, че не съществувам никъде другаде, освен в точките, в които моята плът е захваната за нейната. А после:
– О, ето, стана! – казва. – Просто стана! О, най-после стана! – Аз се разчупвам, разтрошавам се, избухвам от ръката ѝ. Тя се разплаква. Сълзите ѝ капят върху лицето ми. Тя доближава уста до тях. – Перла – изрича. Гласът ѝ пресеква. – Перла.
Нямам представа от колко време лежим така. Тя се отпуска до мен с лице, допряно до косата ми. Бавно отдръпва пръсти. Бедрото ми е мокро там, където се е облягала и се е движила върху мен. Пухът на матрака е хлътнал под нас, леглото е тясно, високо и горещо. Тя отмята одеялото. Все още е нощ, стаята все още е тъмна. Все още дишаме учестено, сърцата ни бият все по-силно, все по-силно и по-шумно, струва ми се, в сгъстяващата се тишина те, както и леглото, и стаята, и къщата!, сякаш са ехо на гласовете ни, на шепота ни, на виковете ни.
Не мога да я видя. След миг обаче тя намира ръката ми и я хваща, стиска я силно, а после я доближава до устата си, целува пръстите ми, слага дланта ми под бузата си. Усещам тежестта и формата на костите на лицето ѝ. Усещам, че примигва. Мълчи. Затваря очи. Лицето ѝ помръква. Потреперва. Топлината се излъчва като парфюм от нея. Пресягам се, дърпам отново одеялото нагоре и я завивам нежно.
"Всичко, казвам си, всичко се промени." Преди смятах, че съм мъртва. Сега тя докосна душата ми, живеца ми, върна ми плътта и ме разтвори. "Всичко се промени." Все още я усещам в себе си. Усещам как се движи върху бедрото ми. Представям си как се събужда и среща погледа ми. Мисля си: "Ще ѝ кажа, после. Ще ѝ кажа: Имах намерение да те измамя. Вече не мога да го направя. Планът е на Ричард. Може да стане наш". Може да стане наш, мисля си, или можем да се откажем изцяло от него. Трябва само да избягам от Брайър: тя може да ми помогне да го направя, тя е крадла и е по-умна от мен. Може двете да се доберем тайно до Лондон, да намерим пари...