– Изящни творби – заявява. – Нали така, Мод? А?
– Да, сър.
– Гледаш ли?
– Да, чичо.
– Добре. Изящни творби. Смятам да поканя Хотри и Хъс. Например следващата седмица. Какво ще кажеш? Да отпразнуваме ли събитието?
Мълча. Мисля си за столовата, за гостната и за себе си на някое друго, неясно място, далеч оттук. Той се обръща към Ричард.
– Ривърс – казва, – бихте ли искали да дойдете като гост, с Хотри?
Ричард се покланя и изглежда така, сякаш съжалява.
– Опасявам се, сър, че ще имам друг ангажимент.
– Жалко. Чу ли, Мод? Много жалко...
Отключва вратата. Мистър Уей и Чарлс вървят по открития коридор с чантите на Ричард. Чарлс си бърше с ръкав очите.
– Хайде, махай се! – изкрещява свирепо мистър Уей и рита с крак. Чарлс вдига глава, вижда, че излизаме от стаята на чичо ми, навярно вижда и чичо ми, разтреперва се, като че ли внезапно е получил гърч, и хуква. Чичо ми също се разтреперва.
– Виждате ли, Ривърс, на какви мъчения съм подложен? Мистър Уей, надявам се, че ще хванете момчето и ще го набиете!
– Да, сър – отвръща мистър Уей.
Ричард ме поглежда и се усмихва. Аз не отвръщам на усмивката му. А когато на стълбите ми хваща ръката, пръстите ми са съвсем безжизнени в неговите.
– Довиждане – казва. Не му отговарям. Той се обръща към чичо ми: – Мистър Лили. Сбогом, сър!
– Красив мъж – отбелязва чичо ми, когато двуколката изчезва от погледите ни. – А, Мод? Защо мълчиш? Не ти ли се иска да се върнем към самотните си занимания?
Влизаме обратно в къщата. Мистър Уей затваря издутата врата и вестибюлът става тъмен. Изкачвам стълбите редом до чичо си както някога, когато бях дете, ги изкачвах с мисис Стайлс. Колко пъти съм го правила оттогава? Колко пъти петата ми се е закачала на това или на онова място? Колко чифта пантофи, колко тесни рокли, колко ръкавици са ми умалели? Колко сладострастни думи съм прочела на господата наум и колко на глас?
Стълбите, пантофите, ръкавиците, думите, господата – всички остават тук, макар че аз бягам. А дали тези неща ще останат с мен? Отново си мисля за къщата на чичо ми: за столовата и за гостната, за библиотеката. Мисля си за малкия полумесец, който веднъж издълбах в боята, покриваща стъклата на прозорците на библиотеката. Опитвам се да си го представя, без да гледам. Спомням си, че веднъж се събудих и наблюдавах как стаята ми сякаш изплува от тъмнината и аз си помислих: "Никога няма да успея да избягам!". Сега вече знам, че ще успея. Но си мисля също, че Брайър ще ме преследва.
Или аз ще го преследвам, водейки някакъв мрачен и половинчат живот отвъд стените му. Мисля си за призрака, в който ще се превърна – спретнат, безличен призрак, който ще се разхожда вечно с меките си подметки в една грохнала къща, следвайки шарките на старите килими.
Всъщност може би вече съм се превърнала в призрак. Защото ходя при Сю, тя ми показва роклите и бельото, които смята, че трябва да вземем със себе си, бижутата, които възнамерява да излъска, чантите, които ще напълни, без да среща очите ми, а аз наблюдавам и мълча. По-скоро обръщам внимание на ръцете ѝ, отколкото на предметите, които хваща с тях, усещам дъха ѝ, виждам движението на устните ѝ, но думите ѝ ми се изплъзват от паметта в момента, в който ги изрече. Най-накрая вече няма какво да ми показва. Трябва просто да чакаме. Обядваме. Ходим до гроба на майка ми. Аз се взирам в камъка, без да чувствам нищо. Денят е мек и влажен: обувките ни, докато вървим, карат росата да отскача от никнещата по земята зеленина и по роклите ни остават кални следи.
Отстъпила съм пред плана на Ричард, така както навремето отстъпих пред чичо си. Планът и бягството сякаш вече се ръководят не толкова от моите желания, колкото от желанията на Ричард. Аз съм изпразнена от желания. Седя по време на вечерята, храня се, чета; връщам се при Сю и ѝ позволявам да ме облече по свой вкус; вземам виното, което тя ми предлага, стоя до прозореца с нея. Тя пристъпва неспокойно от крак на крак.
– Погледнете колко е ясна луната! – казва тихо. – Погледнете сенките по тревата. Колко е часът? Още няма единайсет? Като си помисля за мистър Ривърс, който вече се носи с лодката по реката...
Има само още едно нещо, което възнамерявам да направя, преди да тръгна: да извърша една постъпка, една ужасна постъпка, чието видение се е изправяло пред мен, за да ме направлява и да ме утешава през всички онези моменти на преглътната ярост, на мрачен, неспокоен сън в моя живот в Брайър; и сега, когато наближава часът на нашето бягство, когато къщата утихва и се успокоява, без да подозира нищо, аз пристъпвам към действие. Сю ме оставя, за да прегледа чантите. Чувам я как разкопчава катарамите. Точно това чакам.