Измъквам се безшумно от стаята. Мога да се ориентирам, не ми е нужда лампа, а тъмната ми рокля ме прикрива. Приближавам се до подножието на стълбището, минавам бързо по накъсаните килими от лунна светлина, която пада през прозорците върху пода. После спирам и се ослушвам. Тишина. Продължавам по коридора, който е срещу мен, следвайки пътя, който е същият като пътя, тръгващ от стаите ми, но в обратната посока. При първата врата отново спирам и се ослушвам, за да се уверя, че зад нея няма никакво движение.
Вратата води към стаите на чичо ми. Никога не съм влизала в тях, досега. Но както съм предполагала, дръжката и пантите са смазани и вратата се отваря безшумно. Постелката върху пода е плътна и превръща стъпките ми в шепот.
Гостната му е още по-тъмна и изглежда по-малка от моята: по стените има тапети и шкафове с книги. Не поглеждам към тях. Отправям се към спалнята му, долепвам ухо до дървото, хващам дръжката и я завъртам. Един инч, два инча, три. Затаявам дъх с ръка върху сърцето си. Никакъв звук. Отварям още малко вратата, спирам и отново се ослушвам. Ако той се раздвижи, ще се обърна и ще изляза. Дали не помръдна? За миг не долавям нищо. Продължавам да чакам неуверено. После чувам тихото, равно стържене на дъха му.
Спуснал е завесите на леглото си, но и той като мен има лампа, която е сложена на една маса: това ми се струва странно, защото никога не съм предполагала, че тъмнината го прави неспокоен. Неясната светлина обаче ми помага. Без да сменям мястото си, така както съм застанала до вратата, се оглеждам и най-после виждам двете неща, които съм дошла да взема. На тоалетната масичка до каната с вода е часовникът му с верижката, за която е завързан ключът от библиотеката с обшитата с избеляло кадифе дръжка, а до него – бръсначът му.
Приближавам се бързо и ги вземам внимателно; верижката тихо се размотава, усещам я как се плъзга по ръкавицата ми. Ами ако падне! Но не пада. Ключът се люлее като махало. Бръсначът е по-тежък, отколкото съм очаквала, острието е свободно, не е закопчано, а е сгънато под ъгъл и ръбът му се вижда. Изправям го още малко и го обръщам към светлината: трябва да е наточено, заради онова, за което ми е нужно. Мисля, че е достатъчно остро. Вдигам глава. В огледалото над лавицата на камината на фона на сенките в стаята виждам себе си, виждам ръцете си – в едната държа ключ, а в другата острие. Бих могла да мина за момиче от някаква алегория. "Излъгано доверие" .
Зад мен завесите на леглото на чичо ми не се доближават напълно една до друга. В пространството между тях сноп светлина, толкова слаб, че по-скоро прилича на избледняваща тъмнина, отколкото на светлина, води до лицето на чичо ми. Никога не съм го виждала заспал. Тялото му изглежда малко, като на дете. Одеялото стига до брадата му, опънато е гладко и го покрива плътно. Дъхът му излиза през устните с пухтене. Сънува – сънища, изписани може би с черни букви или с шрифт пика в подвързии от марокен или телешки бокс. Брои гръбчета. Очилата му лежат прилежно, сякаш със скръстени ръце, на масичката до главата му. Под миглите на едното му око, покрито с мек клепач, се очертава лъскава влажна линия. Бръсначът се затопля в ръката ми...
Но не става дума за това. Все още не. Стоя и в продължение на близо минута го наблюдавам как спи, а после тръгвам. Излизам така, както съм влязла – внимателно, безшумно. Стигам до стълбището, а оттам – до библиотеката, и след като съм влязла вътре, заключвам вратата зад гърба си и запалвам една лампа. Сега сърцето ми бие най-силно. Гади ми се от страх в предчувствие на онова, което ще последва. Времето обаче лети и аз не мога да чакам. Пресичам стаята до лавиците на чичо ми и отварям стъклената витрина, в която са шкафовете. Започвам със "Завесата се вдига" първата книга, която той ми даде: изваждам я, отварям я и я слагам на писалището му. После вдигам бръснача, стисвам го здраво и го отварям изцяло. Острието запъва, но най-после отскача до последния инч. То е създадено, за да реже, в крайна сметка.
И все пак е трудно, ужасно трудно и аз едва ли мога да го направя – да доближа за първи път метала до чистата и гола хартия. Почти съм уплашена да не би книгата да изпищи и да ме издаде. Тя обаче не изпищява. По-скоро въздиша, сякаш от копнеж да бъде разкъсана; след като чувам звука, режа по-бързо и по-точно.
Когато се връщам при Сю, тя стои до прозореца и кърши ръце. Часовникът е ударил дванайсет часа. Помислила си е, че съм се загубила. Облекчението ѝ обаче е прекалено силно, за да ми се скара.