Затварям очи. Люлеенето продължава още миг, а после леглото застава неподвижно. Той обаче не си сваля ръката и аз усещам, че ме наблюдава. Усещам тялото му, сякаш виждам тъмния му силует даже през спуснатите си клепачи. Долавям промяната в него. Мишката, или птичката, все още се движи над тавана на стаята; предполагам, че той навежда назад глава, за да проследи звука. После къщата утихва, а той отново започва да ме изучава.
Усещам дъха му върху бузата си. Духнал е в лицето ми. Отварям очи.
– Ей – тихо казва той. – Погледът му е странен. – Само не ми казвай, че те е страх. – Преглъща. После бавно си сваля ръката от таблата на леглото. Трепвам, мислейки си, че може да ме удари. Но той не ме удря. Погледът му пълзи по лицето ми, а после спира върху вдлъбнатината на гърлото ми. Гледа ме като омагьосан. – Колко бързо бие сърцето ти – прошепва. Посяга, сякаш се кани да провери с пръст колко силно препуска кръвта ми.
– Ако ме докоснеш – отвръщам, – ако ме докоснеш, ще си мъртъв. В мен има отрова.
Ръката му спира на инч от гърлото ми. Гледам го в очите, без да мигам. Той се изправя. Устата му трепва, а после се изкривява от презрение.
– Да не би да си помисли, че те желая? – пита. – Така ли си помисли? – Думите излизат от устата му със съскане, тъй като, разбира се, той не може да говори прекалено високо, за да не чуе Сю. Отдръпва се възбудено и си прибира косата зад ушите. На пътя му се изпречва една чанта и той я рита. – По дяволите! – изкрещява. Съблича си палтото, а после дръпва копчето на маншета си и започва да се бори яростно с него. – Трябва ли да ме гледаш толкова втренчено? – пита, оголвайки ръката си. – Нали вече ти казах, че няма нищо страшно? Ако смяташ, че се радвам повече от теб, защото съм се оженил... – връща се отново до леглото. – Налага ми се обаче да се правя, че се радвам – продължава навъсено. – Хората смятат, че венчавката е веселата част на брака. Забрави ли?
Отметнал е одеялото и е открил постлания върху дюшека чаршаф до мястото, върху което лежат хълбоците ми. – Отмести се – казва. Отмествам се. Той сяда и се обръща притеснено. Бърка в джоба на панталоните си и изважда нещо. Джобно ножче.
Виждам го и веднага си спомням за бръснача на чичо ми. Това обаче се случи в един друг живот, в който се промъкнах безшумно в онази спяща къща и разрязах страниците на книгите. Сега наблюдавам как Ричард пъха нокът в процепа на ножчето и освобождава острието. То е покрито с черни петна. Поглежда го с отвращение, а после го допира до ръката си. Прави го обаче неуверено и трепва, когато металът го докосва. После отдръпва ножчето.
– По дяволите! – изкрещява отново. Приглажда си бакенбардите, косата. Улавя погледа ми. – Не ме гледай толкова безполезно! Нямаш ли някаква кръв, която да ми спести болката? Не си ли с онова кръвотечение, което жените получават всеки месец? – Не отговарям. Устата му отново се изкривява.
– Е, това е напълно в стила ти. Мисля си, че след като така или иначе кървиш, бихме могли да извлечем полза от този факт, ама не съм познал...
– Значи възнамеряваш да ме обиждаш по всякакъв възможен начин, така ли? – питам.
– Тихо – отвръща той. Все още шепнем. – Правя го за доброто и на двама ни. Не виждам да протягаш своята ръка към ножа. – Веднага я протягам. Той ми прави знак да я махна. – Не, не. Ще го направя аз, след малко. – Поема си дъх, придвижва ножчето надолу по ръката си и го доближава до една от гънките в основата на дланта, където кожата не е окосмена. Спира, поема си отново дъх и бързо натиска острието. – Боже господи! – казва, трепвайки. От разреза бликва малко кръв, която изглежда тъмна на светлината на свещта върху бялата свивка на ръката му. Оставя я да капне върху леглото. Не е много. Натиска с палец кожата върху китката и дланта си и кръвта потича малко по-силно. Избягва погледа ми.
След малко обаче ме пита тихо:
– Мислиш ли, че е достатъчно?
Разглеждам лицето му.
– Не знаеш ли?
– Не, не знам.
– Но...
– Какво, но? – Той примигва. – Имаш предвид Агнес, предполагам? Недей да я ласкаеш. Има и други начини да опозориш едно порядъчно момиче, освен този. Би трябвало да си наясно.
Кръвта продължава да тече слабо. Той псува. Мисля си за Агнес, която ми показа червената си, подута уста. Извръщам се от него, защото започва да ми се гади. – Хайде, Мод – подканя ме той, – кажи ми, преди да съм припаднал. Сигурно си чела за подобни неща. Убеден съм, че в проклетия "Показалец" на чичо ти има отделна статия по този въпрос, нали така? Мод?