Поглеждам отново с неохота към разливащите се капки кръв и кимвам. С едно последно движение той доближава до тях китката на другата си ръка и ги размазва. После се взира намръщено в раната. Бузите му са съвсем бледи. Прави физиономия.
– Как само може да му прилошее на човек – казва – от гледката на няколко капки от собствената му кръв. Какви ли чудовища сте вие, жените, след като понасяте това месец след месец. Нищо чудно, че сте склонни към полудяване. Виждаш ли как е разтворена плътта? – Показва ми ръката си. – Мисля, че в крайна сметка съм я срязал прекалено дълбоко. Ти си виновна, понеже ме предизвика. Имаш ли бренди? Струва ми се, че малко бренди ще ми помогне да дойда отново на себе си.
Извадил е носната си кърпа и притиска с нея ръката си.
– Нямам бренди – отвръщам.
– Нямаш бренди. А какво имаш? Някакъв сироп? Хайде, по лицето ти личи, че имаш. – Оглежда се. – Къде го държиш?
Колебая се, но след като е споменал за сиропа, желанието ми да изпия няколко капки от него започва да пълзи към сърцето и крайниците ми.
– В кожената ми чанта – отвръщам. Донася ми шишето, издърпва тапата, доближава нос до него и се намръщва. – Дай някаква чаша – казвам. Той намира чаша и налива малко прашна вода в нея.
– За мен не така – заявява, докато сипвам лекарството. – Това ще свърши работа на теб. Аз искам да ми подейства по-бързо. – Взема шишето от ръцете ми, открива раната и капва една капка в срязаната плът. Лекарството щипе. Той трепва. Облизва течността, която се е разляла. После въздиша с притворени очи, докато ме наблюдава как изпивам няколко капки от сиропа. Разтрепервам се, облягам се на възглавницата и слагам чашата на гърдите си. Най-накрая той се усмихва. Смее се.
– "Светската двойка през първата си брачна нощ." Би трябвало да напишат статия за нас в лондонските вестници.
Отново се разтрепервам, издърпвам одеялата, а чаршафът пада и покрива размазаната кръв. Посягам към шишето. Той обаче ме изпреварва и го дръпва, за да не мога да го стигна.
– Не, не – казва. – Не и докато се противиш. Тази нощ то ще остане у мен. – Пъха го в джоба си, а съм прекалено изтощена, за да се опитам да го взема от него. Изправя се и се прозява, избърсва лицето си, търка силно очите си. – Колко съм изморен! Знаеш ли, че часът е три и половина? – Не му отговарям и той свива рамене. Мотае се обаче до леглото откъм краката ми, свел колебливо очи към мястото до мен, а после вижда лицето ми и се преструва, че трепери.
– В крайна сметка не бих се изненадал – казва, – ако се събудя от пръстите ти, които ме стискат за гърлото. Не, не бих рискувал.
Пристъпва до камината, навлажнява с език палеца и показалеца си и изгася свещта, а после се свива в креслото и се завива с палтото си. Псува в продължение може би на минута студа, позата си, ръбовете на креслото. Но заспива по-бързо от мен.
След като той потъва в сън, аз ставам, приближавам се бързо до прозореца и дръпвам пердето. Луната все още свети ярко и аз не искам да лежа в мрак. Всяка повърхност, върху която пада сребърната светлина, ми изглежда странна и когато посягам, за да си сложа пръстите върху някакво петно на стената, виждам, че от докосването ми и петното, и стената придобиват още по-странен вид. Наметалото, роклята и бельото ми са прибрани в шкафа. Чантите ми са затворени. Търся нещо свое и най-после виждам в сянката на умивалника обувките си. Приближавам се до тях, навеждам се и ги докосвам. Отдръпвам се, почти се изправям, а после отново ги докосвам.
След това си лягам в леглото и се ослушвам за познати звуци – за камбани и за тътен на лостове. Чувам само звуци, които не означават нищо за мен. Отмятам назад глава и се взирам в стената зад себе си. От другата ѝ страна лежи Сю. Ако се обърне в леглото си, ако изрече името ми, мисля, че ще чуя. Би могла да издаде някакъв звук, какъвто и да бил той, и аз ще го доловя, сигурна съм, че ще го доловя.
Тя не издава никакъв звук. Ричард се размърдва на стола. Лунната светлина пълзи по пода. След малко заспивам. Спя и сънувам Брайър. Коридорите на къщата обаче на са такива, каквито ги помня. Закъснявам за чичо си и се загубвам.
После тя идва всяка сутрин, за да ме измие и да ме облече, за да сложи храна пред мен и да прибере недокоснатата чиния; избягва обаче да среща погледа ми, както правеше през последните дни в Брайър. Стаята е малка. Сяда близо до мен, но рядко разговаряме. Тя шие, а аз играя на карти – усещам с голия си пръст вдлъбнатината от петата ми върху двойката купа. Ричард по цял ден не влиза в стаята. През нощта ругае. Ругае мръсните селски пътища, от които ботушите му се покриват с кал. Ругае мълчанието ми, странното ми държание. Ругае чакането. И най-вече ругае ръбатия стол.