– Погледни – казва – рамото ми. Виждаш ли го? Стърчи от ямката, почти се е извадило. След седмица съвсем ще съм се изкривил. А тези гънки... – Изглажда ядосано панталоните си. – Трябваше да взема със себе си и Чарлс. Както е тръгнало, когато пристигна в Лондон, ще съм се превърнал в посмешище за хората по улиците.
"Лондон", мисля си. Сега думата не означава нищо за мен.
Той се разхожда през ден из околността, опитвайки се да научи нещо за чичо ми. Пуши толкова много цигари, че петното върху опърления му показалец вече е стигнало до съседния пръст. От време на време ми позволява да пия по няколко капки от сиропа, но винаги държи шишето у себе си.
– Много добре – казва и ме наблюдава, докато ги пия. – Още малко остана. Колко си отслабнала и пребледняла само! А Сю се заглажда все повече и повече с всеки изминал час като свинете на мама Крийм с черните зурли. Облечи я утре с най-хубавата си рокля, моля те.
Обличам я. Вече съм готова да направя всичко, за да сложа край на дългото чакане. Готова съм да се преструвам, че ме е страх, че съм неспокойна и че плача, когато той се навежда, за да ме погали или за да ми се скара. Когато го правя, не поглеждам към Сю или поглеждам тайно, отчаяно, за да я видя дали се изчервява или дали изглежда засрамена. Тя никога не се изчервява и не изглежда засрамена. Когато ме докосват, ръцете ѝ, които се плъзгаха по мен, които ме натискаха, които ме обръщаха и ме разтваряха, са съвсем безжизнени и бели. Лицето ѝ е непроницаемо. Само чака, и тя както мен, да пристигнат лекарите.
Чакаме – не мога да кажа колко време. Две седмици или три. Най-сетне: – Пристигат утре – казва ми Ричард една нощ, а на следващата сутрин: – Пристигат днес. Нали не си забравила?
Събудили са ме ужасни сънища.
– Не мога да се срещна с тях – отвръщам. – Трябва да ги отпратиш. Да дойдат друг път.
– Не ставай досадна, Мод.
Той стои прав и се облича, закопчава си яката, стяга вратовръзката. Палтото му е метнато грижливо на леглото.
– Няма да се срещна с тях! – заявявам.
– Ще се срещнеш – отвръща той, – защото само така ще довършим това нещо. Нали ти е противно да стоиш тук? Е, вече дойде време за тръгване.
– Много съм нервна.
Той не ми отговаря. Обръща се, за да вдигне четката към главата си. Аз се навеждам и сграбчвам палтото му; откривам джоба, шишето със сиропа, но той ме вижда, приближава се бързо и го изскубва от ръката ми.
– О, не – отсича. – Няма да допусна да изпаднеш в полусънно състояние или да рискувам да объркаш дозата и да развалиш всичко! О, не. Умът ти трябва да е съвсем бистър.
Прибира обратно шишето в джоба си. Когато отново посягам, той се отдръпва.
– Дай ми го – казвам. – Ричард, дай ми го. Само една капка, заклевам се. – Устните ми подскачат около думите. Той клати глава и изглажда мъха на палтото си, за да отстрани следите от пръстите ми.
– Все още не – отвръща. – Бъди добра. Постарай се да се овладееш.
– Не мога! Няма да бъда спокойна, ако не изпия една доза.
– Ще се опиташ заради мен. Заради нас, Мод.
– Да те вземат дяволите!
– Да, да, да ни вземат дяволите, всички нас! – Въздиша, а после продължава да сресва косата си. Когато след миг се отпускам назад, той улавя погледа ми.
– Защо правиш сцени, а? – пита почти мило. А после: – Вече си по-спокойна, нали? Много добре. Знаеш какво трябва да правиш, когато дойдат при теб, надявам се? Накарай Сю да ти придаде спретнат вид, нищо повече. Бъди скромна. Можеш да поплачеш малко, ако се наложи. Сигурна ли си какво трябва да кажеш?
Сигурна съм, против волята си, понеже многократно сме го повтаряли. Изчаквам, а после кимвам. – Разбира се – казва той. Потупва джоба си, шишето със сиропа. – Мисли си за Лондон – добавя. – Там на всеки ъгъл има дрогерия.
Устата ми трепери от омраза.
– Нима смяташ, че в Лондон все още ще ми е необходимо лекарството? – питам.
Думите прозвучават неуверено даже в моите уши. Той обръща глава, без да ми отговори, навярно потиска усмивката си. После взема ножчето, застава пред огъня и започва да почиства ноктите си, като от време на време почуква по острието, за да изхвърли прилежно изстърганата мръсотия в огъня.
Първо ги води да разговарят със Сю. Те естествено смятат, че тя е съпругата му, която е полудяла и се мисли за прислужница, говори като прислужница и живее в стая за прислужница. Чувам скърцането на стълбите и на дъските на пода под обувките им. Чувам гласовете им – тихи, монотонни, но не и думите им. Не чувам въобще гласа на Сю. Седя на леглото, докато дойдат при мен, а после се изправям и им се покланям.